Двама воини се впуснаха към Ройс, който просто се оказа на различно място от очакваното. Движенията му се сляха — и още двама се строполиха. Ейдриън пристъпи напред, докато Ройс сритваше оръжията на избитите към Уайът, Дърнинг и Уесли. Сега Ейдриън стоеше в центъра.
Трима нападнаха. Трима се свлякоха мъртви.
Останалите се отдръпнаха, смаяни. Ейдриън се въоръжи с още един меч.
Пляс! Пляс! Пляс!
Военачалникът вървеше към тях, ръкопляскайки ухилен.
— Това си ти, Галенти. Тъй хубаво е отново да си сред нас!
Глава 18
Котлето супа
Амилия се цупеше в кухнята, положила глава в ръцете си, опряла лакти върху масата на пекаря. Тук бе започнало всичко, когато бившата секретарка на Модина я бе завела в кухнята, за да я учи на обноски. Помнейки ужаса на тези отдавнашни дни, слисана тя осъзна, че онези времена бяха по-добри.
Сега в стаята на Модина се криеше вещица, която й наливаше глупости в главата. Тя беше чужденец, принцесата на вражеско кралство, а прекарваше с нея повече време, отколкото Амилия. Можеше да манипулира Модина по множество начини. Амилия се бе опитала да говори с императрицата, ала последната оставаше непоклатима в намерението си да помага на вещицата да намери Дигън Гаунт.
Амилия предпочиташе старите дни, когато Модина оставяше всичко на нея. Седейки, тя се чудеше какво да прави. Искаше да отиде при Салдур и да издаде вещицата, ала това щеше да навреди на Модина. Императрицата можеше никога да не се възстанови от подобно предателство, особено от Амилия, на която се доверяваше безрезервно. Загубата със сигурност щеше да прекърши крехкия й дух. Амилия съзираше чакащо бедствие в края на всеки път, който избереше. Чувстваше се като затворена в теглена от пощурели коне карета, лишена от възможността да достигне юздите.
— Какво ще кажеш да ти спретна малко супа? — попита я Ибис Тинли. Едрият мъж с оцапотена престилка разбъркваше огромна димяща тенджера, в която хвърли парчета целина.
— Прекалено ми е лошо, за да ям — отвърна тя.
— Не може да е толкова зле, или…?
— Нямаш си представа. Неконтролируема е. Страхувам се да я оставям сама. При всяко излизане от стаята й умирам от страх, че нещо ужасно може да се случи.
Беше късно и те бяха единствените в кухнята. Дълги сенки, хвърлени от пламъците на огнището, лазеха по стените. Кухнята бе топла и приятна, като се изключи неприятната миризма, носеща се от бълбукащата яхния на Ибис.
— Надали е чак толкова сериозно. Хайде де, не искаш ли малко супа? Правя отлична зеленчукова супа с ечемик, колкото и да е нескромно.
— Знаеш, че обожавам храната ти. Просто стомахът ми е се е свил на топка. Онзи ден в огледалото зърнах бял косъм.
— Я моля ти се, та ти си още момиче — изсмя се Ибис, сетне се сепна. — Предполагам не трябва да ти говоря така, тъй като си вече благородна и така нататък. Трябва да река „Да, Ваше Благородие“, или „Нищо подобно, Ваше Благородие! Ако ми позволите да говоря открито във ваше присъствие, осмелявам се да не се съглася с вас, защото вие сте прекрасна като котле!“ Това би бил по-подходящ отговор.
Амилия се усмихна.
— Никога не съм разбирала този ти израз.
Ибис се направи на обиден.
— Аз съм готвач. Обичам котлетата — изкикоти се. — Хапни малко супа. Нещо топло дали пък няма да ти поотпусне стомаха?
Тя хвърли поглед към тенджерата, която той разбъркваше, и сгърчи лице.
— Не мисля.
— О, не, не от това! Велики Марибор, не! Ще ти спретна нещо хубаво.
Амилия изглеждаше облекчена.
— Какво готвиш? Мирише на развалени яйца.
— Супа, ама и за животни не става. Направена е от най-гадните остатъци. Миризмата идва от гадния жълт прах, дето трябва да използвам. Опитвам се да го прикрия, колкото мога. Хвърлям малко целина и подправки, колкото да не ме гризе съвестта.
— За кого е?
— Нямам си представа, но след малко двама ще дойдат да я вземат. Честно да река… страх ме е да питам кой ще я яде.
Той поспря.
— Какво има, Амилия?
Тя се взираше в тенджерата, отчасти отворила уста. Някакъв шум по стълбите привлече вниманието й. Двама мъже влязоха в кухнята. Познаваше ги. Те бяха пазачи, по принцип охраняващи източното крило на четвъртия етаж — административният коридор, където тя и Салдур работеха. Те също я познаха и й се поклониха. Амилия благосклонно им кимна. Погледите им показаха, че това им се стори странно, но го оцениха. Сетне се обърнаха към Ибис.