— Готово?
— Секунда, секунда — промърмори той. — Подранихте.
— Дежурим от зори — оплака се единият. — Това е последната ни задача. Честно, не зная защо си играеш толкова, Тинли.
— Това ми е работата, искам да я свърша качествено.
— Довери ми се, никой няма да се оплаче. Никого не го е грижа.
— Мен ме е — отвърна Ибис. Гласът му бе достатъчно остър, за да сложи край на темата.
Стражникът сви рамене и зачака.
— За кого е супата? — попита Амилия.
Войникът се поколеба.
— Не бива да говорим за това, милейди.
Другият го сръга грубовато.
— Тя е проклетата секретарка на императрицата.
Първият се изчерви.
— Простете, милейди. Просто регент Салдур може да е доста страшничък на моменти.
В главата си Амилия се съгласи с него, ала външно остана невъзмутима.
Приятелят му се плесна по челото и подбели очи.
— Брей! Ама ти си бил голям глупак, Джеймс. Простете му, милейди.
— Какво? — Джеймс изглеждаше объркан. — Какво съм казал?
— Току-що обиди регента и показа, че не уважаваш Нейно Благородие.
Лицето на Джеймс пребледня.
— Как се казваш? — обърна се тя към другия пазач.
— Хигълс, милейди — той преглътна и отново се поклони.
— Тогава защо ти не отговориш на въпроса ми?
— Носим супата в северната кула. Знаете, онази между кладенеца и конюшните.
— Колцина затворници са там?
Двамата се спогледаха.
— Никакви няма, милейди.
— Тогава за кого е супата?
Той сви рамене.
— Просто я оставяме на серетския рицар.
— Готово — обяви Ибис.
— Това ли е всичко, милейди? — попита Хигълс.
Тя кимна и двамата изчезнаха към градината, понесли котлето.
— Сега да спретнем нещичко и за теб — рече Ибис, обърсвайки ръце в престилката си.
— Моля? — попита Амилия, все още замислена за двамата пазачи. — Не, благодаря ти, Ибис — рече тя, изправяйки се. — Струва ми се, че има нещо да свърша.
Амилия болезнено усещаше липсата на наметало, докато крачеше из вътрешния двор. Дружелюбната есен с пъстри листа и ярки небеса се бе променила в сивия мраз на приближаващата зима. Полумесец надничаше иззад облаците, гледайки как Амилия пристъпва в зеленчуковата градина, понастоящем сведена до кафява гробница. Внимателно приближи кокошарника, внимавайки да не разбуди птиците. Нямаше нищо лошо в това да е навън, никакви правила не забраняваха разхождането из двора, ала в момента се чувстваше като престъпница.
Приклекна в бараката за дърва, тъкмо навреме, за да се скрие от връщащите се Джеймс и Хигълс. След няколко минути Амилия се измъкна, заобиколи кладенеца, влезе в северната кула — затворническата кула, както вече я наричаше.
Точно както бе казано, серетски рицар стоеше на пост. Бе облечен в черна броня с червения символ на строшена корона на гърдите, закрилият лицето му шлем бе украсен с червено перо. Изглежда не й обръщаше внимание, което бе странно, като се има предвид как всички пазачи вече се покланяха на Амилия. Серетът не каза нищо, когато тя пристъпи край него и пое по стълбите. Бе шокирана, че той не я спря.
Тя се заизкачва, периодично подминавайки килии. Никоя от вратите не бе заключена и тя надникна в някои от стаичките. По земята се въргаляше стара, изгнила слама. Тънки прозорчета допускаха едва няколко лунни лъча да влязат. Към стените и пода бяха прикрепени тежки вериги. В някои от килиите имаше табуретка и кофа, но повечето бяха празни. Амилия се чувстваше неприятно в тях — не само заради студа, а защото се страхуваше, че тя самата може един ден да се озове на подобно място.
Джеймс и Хигълс бяха прави. Кулата бе празна.
Тя слезе по стълбите обратно при серета.
— Извинявай, какво точно охраняваш? Тук няма никого.
Той не отговори.
— Къде отиде супата?
Серетът отново остана безмълвен. Тъй като не можеше да види очите му през забралото, мислейки, че е заспал прав, тя пристъпи към него. Рицарят се раздвижи, като змия сграбчи меча си и го изтегли отчасти със съскащ звук, отекнал заплашително в каменната кула.
Амилия се оттегли.