— Ще й кажеш ли? — попита Нимбус.
Двамата се намираха в кабинета на Амилия, привършвайки последния от списъците с покани, върху които да започнат да работят писарите. Навсякъде се въргаляха пергаменти. На стената бе окачена схема на залата, надупчена от многобройните промени на гостите.
— Не, няма да добавя към арсенала лудости на онази вещица мистериозното изчезване на котле супа! Месеци работих, за да излекувам Модина. Няма да позволя да бъде поразена отново.
— Ами ако…
— Остави, Нимбус — Амилия се зарови из свитъците си. — Изобщо не трябваше да ти казвам. Отидох. Огледах. Нищо не видях. Не мога да повярвам, че дори това направих. Марибор да ми е на помощ. Вещицата накара и мен да преследвам фантомите й из мрака. Какво се хилиш?
— Нищо — рече Нимбус. — Просто си ви представих да се промъквате из градината.
— О, престани!
— Какво да престане? — попита Салдур, влизайки неоповестен.
Регентът пристъпи в кабинета й с подкупваща усмивка.
— Нищо, Ваша милост. Нимбус просто се шегуваше.
— Нимбус? Нимбус? — повтори Салдур, докато оглеждаше мъжа, мъчейки се да си припомни нещо.
— Той е моят асистент, ментор на Модина, бежанец от Вернес — обясни Амилия.
Салдур изглеждаше отегчен.
— Не съм идиот, Амилия. Зная кой е Нимбус. Мислех си за името. Думата е от староимперски. Нимбус, освен ако не греша, означава „мъгла“ или „облак“, нали?
Погледна към другия за потвърждение, но асистентът само сви рамене.
— Както и да е — рече Салдур, обръщайки се към Амилия. — Исках да зная как протича подготовката на сватбата. Остават само няколко месеца.
— Тъкмо изпращах поканите на писарите. Подредих ги по разстояние, така че най-далечните куриери ще поемат още в края на идната седмица.
— Отлично, а роклята?
— Кройката най-сетне е готова. Само чакаме материалът да пристигне от Колнора.
— А как е Модина?
— Отлично, отлично — излъга тя, усмихвайки се колкото се може по-убедително.
— Значи е понесла добре новините за предстоящото брачно блаженство?
— Модина приема всички новини по идентичен начин.
Салдур кимна доволен.
— Да, истина, истина…
Изглеждаше тъй мил и любезен, истински възрастен дядо. Лесно можеше да бъде подведена, ако лично не бе видяла вулкана, кипящ зад любезната обвивка. Той я извлече отново в реалността с въпроса:
— Какво си правила в северната кула снощи, мила?
Тя си прехапа езика тъкмо навреме, за да не отговори напълно откровено.
— Попаднах на двама пазачи, които носеха супа там посред нощ, което ми се стори странно, понеже…
— Понеже? — настоя Салдур.
— Понеже тази кула е празна. Е, като се изключи един серет, който изглежда пази празнотата. Знаете ли защо стои там? — попита тя, доволна от начина на отбиване на атаката, който същевременно подсилваше невинността й. Помисли дали да не изпърха с клепки, но реши да не преиграва. Все още не я бяха напуснали спомените как Салдур заповядва на пазача да я махне от очите му. Не знаеше какво бе означавала заповедта, но помнеше съжалението в очите на приближаващия се към нея войник.
— Естествено, че зная. Аз съм регент — зная всичко, което става.
— Въпросът е… супата беше прекалено много само за един рицар. И беше изчезнала с все тенджерата само за минути. Но след като знаете, предполагам това няма значение.
Салдур мълчаливо я изучаваше за миг. Изражението му бе изгубило познатото си снизхождение. Забеляза лек намек за уважение, оформящ се под свъсеното му чело.
— Разбирам — най-сетне отвърна той. Погледна през рамо към Нимбус, който се усмихваше, невинен като кученце. За свое раздразнение Амилия забеляза, че той пърхаше с мигли. Салдур не показа да е забелязал дивотиите му, сетне й напомни да постави един до друг херцогът и херцогинята Рочел до принца на Олбърн и излезе.
— Това беше зловещо — отбеляза Нимбус. — Надничаш в кулата и на сутринта Салдур вече знае?
Амилия обхождаше кабинета си, чиято големина й позволяваше само няколко крачки, ала беше по-добре от това да стои на едно място. Нимбус беше прав. В онази кула ставаше нещо странно, нещо, над което самият Салдур бдеше. Мъчеше се да измисли алтернативи, ала умът й непрестанно се връщаше към едно име — Дигън Гаунт.