Тогава Ариста започна да сияе. Сиянието ставаше по-ярко с всяка произнесена дума. Дрехата й стана бяла като светлина, кожата светна. Скоро стана прекалено болезнена за очите, така че Модина се извърна.
Сиянието угасна.
— Проработи ли? — попита Модина. Обърна се към Ариста и ахна.
Когато Ариста отвори вратата, пазачът се вторачи в нея.
— Ваша милост! Не ви видях да влизате!
— Тогава трябва да си по-внимателен — рече Ариста, ужасена от звука на собствения си глас — тъй познат и същевременно тъй различен.
Стражникът се поклони.
— Да, Ваша милост. Ще бъда. Благодаря, Ваша милост.
Ариста притеснена се втурна надолу по стълбите, стиснала кичура коса в лявата си ръка и късче тебешир в дясната. Чувстваше се гола, движейки се открито из коридорите, след като се бе крила толкова дълго. Не се чувстваше различно. Само поглеждайки към ръцете и облеклото си можеше да види доказателството, че заклинанието е проработило. Носеше имперска роба, а ръцете й бяха старчески, претрупани с дебели пръстени. Всеки слуга или пазач я поздравяваше почтително:
— Добър ден, Ваша милост.
Израстването със Салдур бе имало едно предимство — тя познаваше всяка черта от лицето му, маниерите, гласа. Бе убедена, че не можеше да направи същата илюзия с Модина, Амилия или Нимбус — дори и ако стояха пред нея. Това изискваше повече — тя познаваше Салдур.
Достигайки първия етаж на двореца, вече бе насъбрала увереност. Оставаха само два проблема. Ами ако попаднеше на истинския Салдур? И колко дълго щеше да трае магията? Само по интуиция бе работила с нещо, което знаеше, че е висша магия. Бе знаела какво иска и имаше обща представа как да го постигне, ала резултатът бе дело повече на шанс, отколкото на умение. Толкова много от магията й се дължеше на налучкване. Започваше да разбира това и не можеше да не бъде доволна от себе си.
За разлика от предишните постижения, това бе нещо съвсем ново, което дори не смяташе за възможно. Себеомагьосването бе ужасяваща идея. Ами ако имаше правила, забраняващи подобни дела? А ако източникът на Изкуството го забраняваше и вредеше на онези, които нарушаваха този принцип? При други обстоятелства никога не би го сторила, ала сега бе отчаяна. Постигнатият успех я караше да се чувства развълнувана. Сама го бе измислила. Може би никой чародей не бе постигал подобно нещо!
— Ваша милост! — сепна се Едит Мон, изникнала иззад ъгъла, където едва не се сблъскаха. В ръцете си носеше куп чаршафи, който едва не се разпиля. — Простете, Ваша милост, аз… аз…
— Не се притеснявай, мила — обръщението в края на изречението изникна несъзнателно, просто почувства, че ще е удачно. Тя потръпна, което показваше, че е било идеално. Ако не беше страхът, щеше да е забавно.
В главата й изникна мисъл.
— Дочух, че си се отнасяла зле с хората си.
— Ваша милост? — нервно запита Едит. — Не… не зная какво имате предвид.
Ариста се приведе с усмивка, за която от опит знаеше, че е още по-смразяваща заради топлотата.
— Няма да ме лъжеш в лицето, нали, Едит?
— А… не, сър.
— Не ми харесва, Едит. Изобщо не ми харесва. Поражда недоволство. Ако не спреш, ще намеря начин да коригирам поведението ти. Разбра ли ме?
Очите на Едит бяха разширени. Кимна, като че ли главата й бе прикачена прекалено здраво.
— Ще те наблюдавам. Ще те наблюдавам много внимателно.
И Ариста остави Едит застинала в средата на коридора, все така стискаща чаршафите си.
Пазачите на предния вход се поклониха и разтвориха вратите. Тя пристъпи навън, наострила сетива. Подушваше хляба във фурните на пекарната. Вляво някакво момче сечеше дърва, а пред нея две хлапета товареха в количка тор от конюшнята, несъмнено за приложение в градината. Следобедният въздух бе студен и торта димеше. Ариста виждаше облачетата на дъха си, дордето крачеше покрай кокошарника.
Достигна северната кула, отвори вратата и влезе. Серетски рицар със смъртоносен на вид меч, закачен на бедрото му, отдаде чест. Не каза нищо и тя последва примера му, оглеждайки се.
Кулата бе цилиндрична, със сводести прозорци, пропуснатата от които светлина се отразяваше по лъскавия каменен под. Висока арка полагаше началото на виещото се стълбище. Срещу него имаше огнище, несъмнено предназначено за рицаря. Обгърната в паяжини, дървена пейка стоеше край малка четирикрака масичка. Единственото необичайно нещо бяха камъните по стените. Нескопосаните блокове на горната част на кулата бяха по-светли от долните такива, които от своя страна бяха по-тъмни и по-умело зазидани.