Рицарят изглежда се притесняваше от мълчанието й.
— Всичко наред ли е? — запита Ариста, спирайки се на най-неутралната реплика, която й дойде на ум.
— Да, Ваша милост! — ентусиазирано отвърна той.
— Много добре — рече тя и небрежно отиде до стълбището. Погледна надолу да види дали пазачът ще я последва, но той остана на мястото си, дори без да поглежда в нейната посока.
Изкачи се един етаж и спря в първата отворена килия. Точно както бе казала Амилия, тя изглеждаше отдавна неупотребявана. Убеди се, че вратата няма да се заключи след нея и внимателно я затвори. Коленичи, бързо начертавайки кръга и руните.
Постави русите кичури на пода, подреждайки ги в редици. Взе няколко парчета слама и ги огъна. Произнесе фразата, която бе използвала седмици наред. Моментално върхът на сламката се запали, превръщайки се в малка факла. Изрече думите на заклинанието за откриване и докосна пламъка до един от кичурите. Той се нагря и се превърна в пепел. Ариста се огледа за дим, но такъв нямаше. Беше объркана. Погледна дима от сламката, издигащ се право нагоре. В килията нямаше никакво течение.
Опита отново с втория кичур, този път угасвайки сламката, за да не би нейният дим да пречи. Приложи заклинанието за запалване директно върху косъма, последвано от това за откриване на местоположение. Косата се превърна в пепел, без да има и следа от познатия сивкав дим.
Дали в кулата нямаше нещо, което блокираше магията й? Дали не беше като затвора на Есрахаддон? Старата империя бе покрила стените със сложни руни, които не допускаха заклинания. Тя се огледа. Стените бяха голи.
Не, помисли си тя, тогава не бих могла да направя заклинанието за запалване. Да не говорим, че превъплъщението ми щеше да изчезне в мига, в който прекрачех прага.
Поглеждайки надолу, тя видя, че е останал само един косъм. Тъкмо се канеше да отиде в друга стая, когато отговорът я осени. Изричайки заклинанието още веднъж, тя вдигна косъма, задържа го между пръстите си и запали.
Ето!
Сега димът беше бял и се лееше измежду пръстите й като струя вода. Носеше се право надолу, докато не докосна пода, където изчезна.
Стоеше в килията, опитвайки се да осъзнае какво означава това. Според дима Гаунт беше съвсем близо и точно под нея, ала там нямаше нищо. Обмисли възможността в огнището да има тайна врата, ала отворът беше прекалено малък. Долу нямаше нищо друго, освен… пазача!
Ариста ахна.
Провери ръцете си, успокоявайки се при вида на бръчките, сетне слезе по стълбите. Рицарят продължаваше да стои като статуя, шлемът скрил всички черти на лицето му.
— Свали си шлема — заповяда тя.
Рицарят се поколеба само за миг, сетне се подчини.
Знаеше как изглежда Гаунт от изображението му в Авемпарта. В мига, в който пазачът свали шлема си, надеждите й посърнаха. Това не бе мъжът, когото беше видяла в елфическата кула.
Тя се забрави за момент и въздъхна по начин, който не беше особено салдурски.
— Нещо не е наред ли, Ваша милост?
— Не, не — отвърна бързо и понечи да си тръгне.
— Уверявам ви, сър, не й казах нищо за затворника. Нито дума не изрекох.
Ариста спря. Обърна се рязко, карайки робата си да се завърти величествено. Драматичното движение оказа видимо влияние върху рицаря и тя едва сега разбра защо Салдур винаги правеше това.
— Убеден ли си?
— Да! — рече той, но по лицето му премина съмнение. — Тя друго ли казва? Ако е така, лъже.
Ариста не каза нищо, но продължи да се взира в него. Това не бе умишлено, просто обмисляше какво да каже. Не бе сигурна как да оформи следващите си думи, за да накара рицаря да говори, без да разваля прикритието си. Докато обмисляше следващите си слова, рицарят се пречупи под погледа.
— Добре, престорих се, че изтеглям меча си, но не го извадих изцяло. Много внимавах. Само го изтеглих наполовина. Острието не напусна ножницата, кълна се. Просто исках да я сплаша. Тя не видя нищо. Вижте — рицарят изтегли меча си и посочи към пода. — Виждате ли? Нищо.
Ариста моментално се загледа в големия изумруд на дръжката и си прехапа езика. Вече всичко се подреждаше. Оставаше й да узнае само едно нещо. Разпитването бе риск, но си струваше.