Выбрать главу

Два часа по-късно дърветата под тях приличаха на дребни храсталачета, а ледените ветрове ги шибаха като лястовици в плевня. Бяха преодолели само една трета от пътя.

— Време е — надви воя на вятъра Ройс. Заби клин, привърза въже към него и слезе.

Ейдриън изстена.

— Мразя тази част.

— Съжалявам, приятелче, нищо не мога да направя. Нишите са все оттам — Ройс посочи към прорезите от другата страна на дълбока пукнатина.

Ройс привърза въжето към ремъците си и се прикачи към Ейдриън.

— Гледай мен — каза му Ройс. Хващайки въжето, той затича по камъка. Достигайки края на процепа, скочи, залюлявайки се като махало. Прескочи на другата страна само на няколко инча от процепа, вкопчвайки се в камъка като буболечка върху листо. Бавно се повдигна и заби нов кол. След като привърза въжето, махна на Ейдриън.

Ако Ейдриън не успееше, щеше да се плъзне в нищото, където щеше да увисне безпомощно — и то ако въжето го задържеше. Силата на падането като нищо можеше да скъса нишките или да изтръгне кола. Напълни дробовете си със студен въздух, приготви се и затича. От другата страна Ройс се приведе към него. Достигна ръба и скочи. Вятърът захвърча край лицето му, замъглявайки очите му със сълзи. Удари се в стената достатъчно силно, за да види звезди. Усети кръв и се зачуди дали е изгубил предните си зъби. Опората се измъкна изпод пръстите му и той започна да пада. Ройс понечи да го сграбчи, но беше твърде късно. Ейдриън полетя надолу.

Спусна се около три инча.

Увисна на въжето, което партньорът му бе прикрепил в мига, когато Ейдриън се бе приземил. Боецът изстена болезнено, бършейки кръвта от лицето си.

— Видя ли? — викна в ухото му Ройс. — Този път мина много по-добре!

Продължиха да се изкачват нагоре, намиращи се в сравнителния завет на тристранните комини. Вече се намираха прекалено високо и Ейдриън виждаше единствено проблясващите светлинки на пристанищния град. Всичко друго бе потънало в мрак. Спряха да починат в една ниша, сетне отново продължиха нагоре.

Ройс се изкачваше все по-високо и по-високо. Ръцете на Ейдриън го боляха от стискането на въжето и от няколкото пъти, в които се бе плъзнал. Краката му, изтощени и слаби, потрепваха опасно. Вятърът бе немилостив. Завихрил се край комина, той с все сили се мъчеше да ги събори. Слънцето изгря и Ейдриън наближаваше ръба на изтощението си, когато най-сетне достигнаха моста. Бяха изминали две трети от пътя, но за щастие не им се налагаше да се изкачват до самия връх.

Изглеждащ тънък от земята, в действителност мостът бе дебел четиридесет фута. Повдигнаха се през ръба, изтеглиха въжета. Приседнаха в сенките, за да си починат.

— Ще ми се да видя Дърнинг да се покатери по това — рече Ройс, поглеждайки надолу.

— Не смятам, че някой би могъл да го стори — каза Ейдриън. — Нито че ще е достатъчно луд, та да опита.

Дузини охраняваха портите при основите на кулата, ала мостът беше пуст. Смяташе се за невъзможно някой да проникне от върха, а студеният вихър караше работниците да стоят вътре. Ройс побутна високите каменни врати.

— Заключено? — попита Ейдриън.

Ройс кимна:

— Да се надяваме, че не са сменили комбинацията.

Ейдриън се изкикоти.

— Миналия път ти отне осемнадесет часа, точно след като рече: „Дай ми само минутка.“

— Би ли ми напомнил защо изобщо те взех? — попита Ройс, прокарвайки пръсти по релефните изображения на вратата. — А, ето.

Внимателно постави пръсти и натисна. Тежкият камък се плъзна навътре като по възглавница от въздух, завъртайки се безшумно. Над главите им се издигаха огромни катедрални сводове. Лъчи сутрешно слънце навлизаха през далечните тавански прозорци, разкриващи сложен лабиринт от мостове, балкони, арки и зъбчати колела. Някои бяха разположени хоризонтално, други стояха изправено. Едни бяха с размера на медна монета, а имаше и високи няколко етажа, по-дебели от къща. Някои се въртяха неспирно, тласкани от нагорещената морска вода. Повечето от колелата стояха неподвижно, чакайки. От механизмите идваше единственото движение. Те бяха и единственият източник на звук.

Ройс огледа обстановката.