— Празно — рече най-накрая.
— Така беше и последния път. Изненадан съм, че не са затегнали сигурността.
— Да, понеже едно-единствено проникване за векове налага поставянето на охрана.
— Утре ще съжаляват.
Откриха стълбите — ниски, плитки стъпала, построени за малки нозе. Ройс и Ейдриън прескачаха по няколко наведнъж. Приклякайки под ниските арки, Ейдриън почти трябваше да пропълзи през входа до Голямата стая. Така бе кръстил помещението при последната им визита. Стаята също беше обширна, но името бе дошло заради намиращия се вътре главен механизъм. Огромното зъбчато колело бе високо колкото кула на замък — а само една четвърт от него бе видима, останалото се губеше в пода. Бе поръбено с огромни зъбци, напомнящи бойниците на замък, само дето по-големи — много по-големи. Към него се допираха две други колела, на свой ред свързани с други такива.
— Превключвателят беше на върха, нали? — попита Ройс.
— Така мисля — да, там беше Грейвис, когато го намерихме.
— Добре, аз ще се заема с това. Ти се оглеждай.
Ройс скочи на едно от по-малките колела и закрачи нагоре по зъбците, сякаш бяха стълби. Заскача от едно на друго, дордето достигна голямото колело. То беше по-трудно за катерене поради мащабите си, ала за Ройс това не представляваше проблем. Скоро се изгуби от поглед, а няколко минути по-късно гръмко стържене на камъни отекна из помещението. От тавана се спусна огромен каменен стълб, който застана между два зъбеца, спирайки огромното колело.
Когато Ройс се върна, лицето му бе щастливо ухилено.
— Така бих искал да видя изражението на Мерик, когато мястото не се взриви. Дори и Гхазел да завладеят града, с месеци ще си чеше главата. Няма как да знае за този превключвател. Грейвис знаеше, само защото негов предтеча е бил сред архитектите на това място.
— А ние знаем, защото го сварихме на местопрестъплението — Ейдриън се замисли. — Смяташ ли, че Мерик може да е наблизо, очаквайки фойерверките?
Ройс въздъхна.
— Не, разбира се. На негово място нямаше да ме намериш на сто мили от радиуса на експлозията. Дори сега не искам да съм тук. Не се притеснявай, познавам го. Фактът, че планината няма да избухне, ще го побърка. Трябва само да намекнем правилните неща на неправилните хора и няма да е нужно да го търсим — той сам ще ни намери. Сега ела. Да видим дали ще открием какво е запушило комините, така че да пуснем отново механизма и да сготвим някой и друг гоблин.
Глава 22
Пътуване към дома
Арчибалд Белънтайн се взираше през прозореца на залата. Изглеждаше студено. Кафява трева, вихрещи се сухи листа, натежали от сняг облаци, отлитащи гъски — всичко това му напомняше, че настъпваше смяна на сезона. Зимата щеше да дойде след по-малко от два месеца. Срита с ботуша си един камък в стената. Приглушеният удар опари крака му и го накара да потрепне.
Защо трябва да мисля за това? Защо винаги си мисля за това?
Зад него Салдур, Етелред и Бидингс обсъждаха нещо, ала той не слушаше. Вече не го беше грижа. Може би трябваше да напусне. Може би трябваше да вземе малка свита и да се върне в Чадуик и убежището на Сивата кула. Замъкът сигурно вече е станал на руина, щеше да се залисва с възстановяването на щетите, причинени от слугите му в негово отсъствие. Брус сигурно се бе почерпвал от брендито му, а бирниците са занемарили задълженията си. Щеше да покани неколцина приятели и сестра си за… Спря и понечи да изрита стената отново, ала и последният път бе достатъчно болезнено.
Спането в палатка по това време на годината щеше да е мъчително. Пък и какво щяха да кажат регентите? И по-скоро — какво щяха да правят в негово отсъствие? И без това в лицето му се отнасяха достатъчно зле. Как ли щяха да заговорничат, ако си отидеше?
Всъщност не му се прибираше особено. Замъкът Белънтайн бе самотно място, още по-отвратително през зимата. Преди мечтаеше как това ще се промени, когато има красива жена и деца. Тогава мислеше за Аленда Ланаклин. Тя бе красавица. Често си представяше как получава ръката на дъщерята на крал Арманд, принцеса Беатрис. Тя със сигурност бе привлекателна. Дори много летни вечери бе прекарал, наблюдавайки млекарките в полето, обмисляйки възможността да отскубне някоя от мизерното й съществуване, издигайки я до лейди Белънтайн. Колко благодарна би била тя, колко предана, колко покорна. Това бе преди да дойде в Акуеста — преди да я види.
Дори в съня не намираше облекчение, защото Модина се появяваше и в него. Танцуваше с нея на сватбата им. Мразеше да се събужда. Вече дори не се интересуваше от титлата. Би загърбил идеята да стане император, стига да я имаше. Дори смяташе да се откаже от графската си титла — но тя се омъжваше за Етелред!