— Хайде, Хилфред.
— Бях ваш телохранител още от времето, когато бях много млад. Назовете ми имената на първите три жени, в които бях влюбен — и името на онази, която загубих заради белезите на лицето си.
Тя се усмихна и усети да се изчервява.
— Ариста, Ариста, Ариста, няма такава.
Той се усмихна. Тя не го изчака. Знаеше, че той не би посмял да направи подобно нещо сам. Затова обгърна ръце около шията му и го целуна. Усети как мускулите му внезапно се напрегнаха, но той не се отдръпна. Тялото му бавно се отпусна, ръцете му я прегърнаха. Той я притисна силно. Бузата му се допря към нейната, брадичката й бе положена на рамото му.
— Марибор да ми е на помощ, ако наистина сте Салдур — прошепна Хилфред в ухото й.
Тя тихо се изсмя и се зачуди дали това е първият път, в който прави нещо подобно след смъртта на Емъри.
Глава 23
Луната на есенното равноденствие
Ройс и Ейдриън започнаха да проверяват дулата — огромни каменни тунели, през които стопената лава изхвърчаше към морето. Бяха дузини, всеки от които насочен в различна посока, а достъпът им до сърцето на планината бе отрязан от прегради, контролирани от зъбчати колела. Продължиха да се катерят нагоре, докато не стигнаха до горния отвор и над тях не се появи небето.
Слънцето бе изгряло и разкрилата се гледка накара стомахът на Ейдриън да подскочи в гърлото му. Намираха се над моста. Светът изглеждаше много малък и тъй далечен. Тур Дел Фур се бе свел до малка купчинка сгради, сгушени в малко заливче. Около него се издигаха планини, приличащи на хълмове. Морето мязаше на локва, из която нещо проблясваше. Отне му миг да осъзнае, че това са гребените на вълните. Сметнатото за насекоми, всъщност бяха чайки.
Никое от дулата не бе запушено, никоя от преградите не бе повредена.
— Може би е другата кула? — попита Ейдриън, след като излязоха и от последния тунел.
Ройс поклати глава.
— Дори и ако е блокирана, налягането ще излезе през тази. И двете трябва да са затворени. Значи не са шахтите или преградите. Нещо друго е — нещо, което сме пропуснали и което може да блокира всички дула едновременно. Трябва да има друг превключвател, който заключва всички прегради.
— И как ще го намерим? Видя ли колко много зъбчати колела има вътре? Всяко едно от тях би могло да бъде. Трябваше да доведем Магнус.
— Да, с негова помощ лесно бихме го намерили — след година-две. Я погледни това място — Ройс посочи към кулата, където проникналите слънчеви лъчи отскачаха от ръбовете на милион каменни колела. Някои се въртяха бавно, други бясно, трети едва помръдваха, навсякъде имаше лостове. Каменните ръчки стърчаха като стрели, обсипали бойно поле. Подобно на зъбчатите колела, те също бяха с най-разнообразни размери — някои миниатюрни, други с големината на дървесен ствол. — Истинско чудо е, че изобщо са се научили да изпускат налягането.
— Именно — рече Ейдриън. — Никой не знае за какво са по-голямата част от тези ръчки. Пристанищните власти не пипат нищо, страхувайки се да не разрушат света или нещо подобно, нали? Значи каквото и да е направил Мерик, сигурно е, че тукашните си нямат и представа. Трябва да е някакъв лост, който не е помръдван от векове, може би дори хиляди години. Ще има следи от скорошно движение, нали?
— Вероятно.
— Значи просто трябва да го намерим.
Ройс се взря в него.
— Какво?
— Остават ни само няколко часа, а ти говориш за откриването на зрънце в обширен плаж.
— Зная! И когато измислиш нещо по-добро, ще последваме твоя план. Дотогава да търсим.
Изминаха часове, още нищо не бяха намерили. Вътрешността на Дръминдор усложняваше дилемата — представляваше лабиринт от коридори, арки и мостове. Често виждаха къде искат да отидат, ала не знаеха как. Поне късметът остана на тяхна страна, защото зърнаха изключително малко хора. Видяха само неколцина работници и още по-малко пазачи. Проникващата през покрива слънчева светлина засия с яркостта на следобеда, сетне отслабна с приближаването на залеза, а те все още не бяха постигнали целта си.
Накрая се отправиха към основата на кулата.
Това бе последният им шанс. Приблизително четиридесет войника охраняваха базата, които се славеха с жестокото си отношение към навлеци. Но все пак, каквото и да бе сторил Мерик, най-вероятно го бе направил на механизма, контролиращ пускането на лавата. Спускайки се по поредно виещо се стълбище, двамата поспряха в една ниша непосредствено пред голямо помещение. Надничайки в него, видяха, че прилича до голяма степен на вътрешна градина или театър, с четири обгръщащи го балкона, разположени един над друг.