— Ето — посочи Ройс към долната стая, която излъчваше жълто сияние. — Там трябва да е.
Бавно се запромъкваха надолу по стълбите. Заплетени инкрустации от бронз и кварц красяха пода, уловил сиянието от отворения праг. Въздухът се нагорещи, довявайки в лицата им миризма на сяра.
— Това трябва да е — прошепна Ройс.
Огледаха обгърналите стените над тях балкони, след което бавно и внимателно пристъпиха напред към сияещата врата.
— Спрете! — командата отекна в мига, в който бяха достигнали средата на стаята. — Легнете по лице с разперени ръце и крака.
Те се поколебаха.
Двадесет арбалетчици изникнаха иззад колоните, обградили Ройс и Ейдриън от три страни. Удряйки крак, се появиха и копиеносци. Те се разпръснаха, оформяйки две линии. Още дузина воини дотичаха от страничния коридор от втория етаж, слизайки надолу по двама, отрязвайки пътя им за бягство.
— Сега лягайте по корем или ще ви посечем на място.
— Не сме тук да създаваме проблеми. Дойдохме… — думите на Ейдриън бяха пресечени от изсвистяла стрела, забила се на не повече от един фут пред тях.
— Веднага! — изкрещя гласът.
Легнаха.
Щом го сториха, веднага ги наобиколиха войници, които им взеха оръжията.
— Трябва да ни изслушате. Задава се инвазия…
— Вече чухме за призрачната ти армада, господин Блекуотър. Захвърли игричките.
— Истина е! Ще бъдат тук тази нощ, а ако не поправите кулата, Делгос ще падне!
— Вържете ги!
Донесоха вериги, щипци и мангал. Пристигнаха ковачи и се заеха да оковават китките и краката им.
— Изслушайте ме! — викна Ейдриън. — Поне проверете механизмите за освобождаване на налягането, вижте дали са в изправност.
Единственият отговор бе звънтенето на чуковете, затягащи оковите им.
— Нищо няма да ви коства да проверите — продължи Ейдриън. — Ако греша, няма да има значение. Ако съм прав и изобщо не погледнете, погребвате Делгоската република. Просто ме послушайте. Ако не друго, поне ще млъкна.
— И прерязването на гърлото ще свърши тази работа — рече гласът. — Но ще пратя работник, ако двамата не се съпротивлявате.
Ейдриън не бе сигурен за каква съпротива говори той, тъй като ковачът тъкмо прикачваше друга верига към крака му, ала не каза нищо.
Гласът издаде заповед и пазачите ги изправиха на крака. Трудно бе да вървят по стълбите с оковани нозе. Ейдриън няколко пъти едва не се строполи, но скоро достигнаха главната порта в дъното на крепостта.
Гигантските каменни врати безшумно се отвориха. Късното следобедно слънце огря контингент чакащи пристанищни войници. Командирът на крепостната охрана пристъпи напред и тихо заговори с капитана на пристанищните власти.
— Не смяташ, че тези юнаци винаги висят тук, нали? — прошепна Ейдриън. — Издадени сме.
— Не се ли сети, когато се обърнаха по теб към име?
— Мерик?
— Кой друг?
— Това е малко пресилено. Как би могъл да ни очаква? Дори ние не знаехме, че ще сме тук. Не може да е толкова умен.
— Такъв е.
По стълбите дотърча един работник, отсечено поздравил командира.
— Е? — попита командирът на крепостта.
Работникът поклати глава.
— Механизмът е в изправност — никакви повреди.
— Отведете ги — заповяда командирът.
Затворът на Тур Дел Фур бе закътан зад един хълм. Приличаше на голяма каменна кутия в края на булевард Аван, с малко прозорци и заострена ограда. Ройс и Ейдриън бяха добре запознати с репутацията му. Повечето затворници обикновено умираха през първата седмица — екзекутирани, самоубили се или станали жертва на бруталност. Ролята на магистрата се свеждаше до определяне на типа екзекуция. Опрощаването не беше сред възможните варианти. Тук пращаха само най-сериозните случаи. Дребните крадци, пияниците и нарушителите на обществения ред отиваха в далеч по-снизходителната Портсайдска тъмница. Ала този затвор бе края на пътя за пратените в него — буквално.
Ройс и Ейдриън висяха приковани към стената за китките и глезените в килия номер три, където бяха прекарали последните няколко часа. Помещението бе по-дребно от онези в Калис. Нямаше прозорец, табуретка, кофа — нямаше дори слама. Не се различаваше особено от каменно килерче с желязна врата. Единствената светлина се процеждаше в цепката до пода.