— Ужасно си тих — обърна се към мрака Ейдриън.
— Опитвам се да разбера нещата — отвърна Ройс.
— Да разбереш? — Ейдриън се изсмя, макар крайниците му да горяха. — Приковани сме в очакване на екзекуцията си, Ройс. Няма какво толкова да му мислиш.
— Не това. Искам да разбера защо не открихме проблеми с шахтите.
— Защото там имаше милион ръчки, а ние търсехме една-единствена.
— Не мисля така. Какво каза ти, когато се изкачихме на моста? Че друг освен мен не би могъл да се покатери. Смятам, че си прав. Мерик не би могъл. Той е гений, не елф. Винаги съм се представял по-добре от него, когато е ставало въпрос за физически умения.
— И?
— Една мисъл не ми дава мира, откакто ни доведоха тук. Как би могъл Мерик да се промъкне в Дръминдор, за да я саботира?
— Открил е друг начин да влезе.
— На нас това ни отне седмици, забравил ли си?
— Може да е подкупил някой вътрешен, а може и да е платил някому да проникне.
— Кого? — Ройс се замисли. — Това е твърде важно, за да се довери на човек, който би могъл да го стори — ще се нуждае от такъв, за когото знае, че ще го направи.
— Но как можеш да бъдеш сигурен, че някой може да стори нещо, освен ако… — Ейдриън замлъкна, внезапно започващ да осъзнава. — Това не ми харесва.
— През цялото време следвахме две писма — и двете написани от Мерик. Първото смятахме за случайно намерено. Ами ако умишлено е било изпратено до Олрик? Всички знаят, че работим за Меленгар.
— Което ни отвежда до „Изумрудената буря“ — рече Ейдриън.
— Именно. Където получаваме следващото писмо — предназначено за побъркания тенкин в джунглата. В което случайно се споменава, че Дръминдор ще избухне.
— Никак не ми харесва накъде биеш — промърмори Ейдриън.
— А ако Мерик е знаел за главния превключвател?
— Това е невъзможно. Грейвис е мъртъв. Премазан, ако не ме лъже паметта, под едно от онези огромни колела.
— Да. Той е мъртъв, ала лорд Вайрон не е. Вероятно се е хвалил как спасил Дръминдор, наемайки двама крадци.
— И все пак изглежда прекалено съвършено — Ейдриън се опитваше да се самоубеди. — Да, в ретроспекция наистина изглежда, че пъзелът се подрежда, обаче твърде много неща са могли да се объркат.
— Именно. Затова на борда на „Бурята“ е имало човек, който да следи за изпълнението на плана — Дърнинг. Видя ли как хукна в мига, в който стигнахме пристанището? Знаел е какво предстои и е искал да избяга.
— Трябваше да те оставя да го убиеш.
Мълчание.
— Кимаш, нали?
— Нищо не съм казал.
— Копеле — промърмори Ейдриън.
— И знаеш ли какво е най-лошото?
— В момента имам доста такива неща и не зная кое да сложа най-отгоре в списъка, така че давай.
— Направихме точно това, което Мерик не би могъл. Той ни използва, за да изключи Дръминдор.
— Значи не е саботирал нищо? Ето защо Гайл се изсмя, когато му казах, че Дръминдор ще избухне. Знаел е, че няма да се случи. Мерик е обещал, че крепостта ще е непокътната. Мерик е истински гений.
— Май споменах това няколко пъти.
— И сега какво? — попита Ейдриън.
— Нищо. Той ни надви. Седи си някъде с чаша топъл сайдер, усмихвайки се самодоволно, вдигнал крак над купчината пари, които е получил.
— Трябва да ги предупредим да задействат главното колело.
— Давай.
Ейдриън започна да вика, докато прозорчето на вратата не се отвори, обляло вътрешността на килията със светлина.
— Трябва да говорим с някого. Важно е.
— Какво има?
— Осъзнахме каква грешка сме направили. Били сме измамени. Трябва да кажеш на командира на Дръминдор, че сме задействали главния прекъсвач. Можем да му покажем къде е и как да го изключи.
— Вие двамата не мирясвате, а? Не съм сигурен дали наистина сте саботьори или просто откачени. Едно нещо е сигурно — ще разберем как сте проникнали, след което ще ви убием.
Прозорчето се затвори, оставяйки ги отново в мрак.
— Голяма полза имаше от това — рече Ройс. — Сега по-добре ли се чувстваш?
— Копеле.