Глава 24
Бягството
Ариста прекара по-голямата част от нощта, сгушена в прегръдките на Хилфред. Той галеше косата й, понякога целувайки я страстно. Чувстваше се сигурна и осъзна две неща. Първо, можеше завинаги да остане в ръцете му. Второ, не го обичаше.
Той бе добър приятел, част от дома, който тя бленуваше с изгаряща жажда. Опиваше се в прегръдките му, ала нещо липсваше. Струваше й се странно да осъзнае това именно в обятията му. Ала го виждаше болезнено ясно. Не обичаше Хилфред, както не бе обичала и Емъри. Дори не бе сигурна какво точно е любовта, какво усещане представляваше, дали съществуваше изобщо.
Благородничките рядко познаваха мъжете, за които щяха да се омъжат, преди сватбения си ден. Може би ги заобичваха с течение на времето — или си внушаваха това. Поне тя знаеше, че Хилфред я обича — достатъчно силно и за двама им. Усещаше това да се излъчва от него като топлината на нажежени въглени. Заслужаваше щастие. След като бе чакал толкова дълго, тя щеше да му отдаде заслуженото. Щеше да се върне в Меленгар и да се омъжи за него. Олрик щеше да го обяви за ерцхерцог Ройбън Хилфред. Тази мисъл я накара тихо да се изсмее.
— Какво?
— Просто си спомних, че малкото ти име е Ройбън.
Хилфред се изсмя, сетне посочи лицето си:
— Изглеждам така, а вие се подигравате на името ми?
Тя обгърна главата му с длани.
— Не прави това. Смятам, че си красив.
Той отново я целуна.
Периодично Хилфред се взираше в небето, за да определи позицията на луната. Накрая при поредната си проверка заяви:
— Време е.
Тя кимна и още веднъж се превъплъти в регент Салдур.
— Все още не мога да повярвам — каза й Хилфред.
— Зная. Започвам да ставам много добра. Искаш ли да ме целунеш? — тя се изсмя на изражението му. — Помни, не прави нищо. Идеята е просто да влезем и да си излезем. Никакви побоища.
Хилфред кимна.
Излязоха от конюшнята. Ариста погледна към прозореца на Модина. Макар да бе тъмно, бе убедена, че вижда силуета й в рамката. Още веднъж си припомни последните й думи, съжалявайки, че не я помоли да дойде. Може би тя щеше да откаже, ала сега бе твърде късно. На Ариста й се щеше поне да беше попитала.
Откъм готварските помещения се появи Нипър, прозявайки се, понесъл две празни кофи. Той застина, изненадан да ги види.
Тя не му обърна внимание и пое към кулата.
Точно както преди, рицарят стоеше мирно в средата на стаята, отметнал рамене, лицето му скрито от забралото, инкрустираният меч висящ на хълбока му.
— Отивам да посетя Дигън Гаунт. Отвори.
Постовият изтегли меча си.
Имаше един кратък момент на ужас, в който сърцето на Ариста тупаше тъй силно, че се уплаши да не би рицарят да го чуе. Стрелна Хилфред с поглед и го видя да трепва, посягайки към собственото си оръжие. Сетне рицарят приклекна на едно коляно и потропа леко по пода с дръжката на меча си. Камъните моментално се отдръпнаха, разкривайки потъващо в мрака стълбище.
— Да дойда ли с Вас, Ваша милост?
Ариста се замисли. Нямаше си представа какво имаше долу. Можеше да има цял лабиринт от коридори и да й отнеме много време да открие Гаунт. Чуваше как Нипър пълни кофите си отвън. Палатът се разбуждаше.
— Да, разбира се. Води.
— Както желаете, Ваша милост.
Рицарят откачи факла от стената и слезе.
Вътре бе тъмно. Стълбището бе тясно и потискащо. Далеч напред се дочуваше слабо хленчене. Същите тежки камъни, от които бе изградена кулата, оформяха и това подземие. Ала тук имаше и орнаменти. Нищо разпознаваемо, просто абстрактни декорации. Ариста почувства, че ги бе виждала и преди. Не точно тези, ала подобни.
Тогава го усети.
Като разкъсването на конец или строшаването на яйчена черупка, по тялото й преминаха тръпки — внезапно разконцентриращи.
Тя погледна надолу. Старческите ръце бяха изчезнали, виждаше собствените си пръсти и ръкави.
Рицарят бе с гръб към тях и продължаваше да ги води. Наближавайки дъното на стълбището, той започна да се извръща с думите:
— Ваша милост, аз…
Преди да се е завъртял напълно, Хилфред я блъсна настрана.
Изтегли меча си, тъкмо когато очите на рицаря се разширяваха. Острието се плъзна по черната броня и се вклини в процепа между нагръдника и десния нараменник, забивайки се в рамото.
Рицарят извика.