— Не ги карай да те убиват.
Хилфред не отстъпи.
— Спрете, моля ви! Умолявам ви! — викна Ариста. — Саули, ще направя всичко, каквото поискаш. Моля те, пусни го.
— Накарай го да положи оръжие и ще го сторя.
— Хилфред…
— Няма да го сторя, дори и да ми заповядате — каза той с тържествен глас. — Няма сила в Елан, която да ме накара да се отделя от Вас — никога вече.
— Хилфред… — прошепна тя, докато по бузите й се стичаха сълзи.
Той погледна към нея. Един от серетите видя в това възможност и замахна. Хилфред отбягна удара.
Иззвънтяха мечове.
— Не! — проплака Ариста.
Хилфред отново нанесе удар към гърлото, но рицарят приклекна. Острието издрънча в камъните, сипещо искри. Серетът го промуши. Телохранителят се олюля, но съумя да остане на крака и да нанесе удар в гърдите на рицаря. Върхът се плъзна по бронята и отскочи.
Ариста гледаше как втори рицар се хвърля напред, забивайки меч в корема на Хилфред. Острието прониза гърба му.
— Не! Не! — запищя тя, облягайки се на стената, тъй като краката не я държаха.
Бълващ кръв, Хилфред се замъчи да издигне меча си. Най-предният рицар отсече въоръжената му ръка до лакътя и кръвта оплиска Ариста.
Хилфред падна на колене. Тялото му трепереше.
— А-Арис… — заекна той.
— О, Хилфред — прошепна принцесата, а очите й горяха.
Рицарите го бяха наобиколили. Един от тях вдигна меч.
— Ариста! — изрева той.
Тя се срина, като че острието бе поразило и двама им. Просна се на пода. Не можеше да говори. Не можеше да диша. Очите й не напускаха мъртвото тяло на Хилфред, а топлата локва по пода растеше.
— Хилфред — устните й оформиха думата. Не й бе останал дъх да я изговори.
Салдур въздъхна.
— Разкарайте го.
— Ами тя?
— През толкова трудности е минала, за да влезе тук. Нека й изберем стая.
Глава 25
Инвазия
— Какво според теб ще се случи? — попита Ейдриън, докато двамата с Ройс висяха в мрака.
— Флотилията ще се появи и няма да има налягане, за да стрелят по тях. Гоблините ще стигнат необезпокоявани до пристанището и ще изколят всички. Накрая ще дойдат и тук, където ще ни накълцат.
— Не — Ейдриън поклати глава. — Тук грешиш. Гхазел ще ни изядат живи, наслаждавайки се на всеки миг. Довери ми се.
Настъпи тишина.
— Имаш ли представа кое време е? — попита Ейдриън.
— Залезът отдавна е минал. Късничко ни затвориха.
Мълчание.
Чуваха движенията на стражниците от другата страна на вратата: приглушени разговори, дръпването на стол, смях.
— Защо винаги стигаме до това? — попита Ройс. — Все се оказваме приковани на стената, чакайки да умрем от бавна вивисекция. Просто бих желал да изтъкна, че идеята отново беше твоя.
— Очаквах това. Но май ти казах да не идваш — Ейдриън се опита да се намести във веригите, въздъхвайки. — Надали и сега има шанс да се появи някоя красива принцеса, която да ни спаси.
— Тази карта бе хвърлена.
— Ще ми се да бях срещнал Гаунт — рече най-накрая Ейдриън. — Би било хубаво да го зърна все пак. Орисан съм да го защитавам, а дори не съм го виждал.
Отново помълчаха, като изхъмкване от страна на Ройс наруши тишината.
— Какво?
— А? Нищо.
— Мислеше си нещо. Какво?
— Просто е интересно, че смяташ Ариста за красива.
— Ти не мислиш ли така?
— Бива я.
— Гуен те е заслепила.
Ейдриън чу Ройс да въздъхва.
— Тя вече е избрала имената на децата ни. Елиас, ако е момче — или беше Стърлинг? Не помня. Ако е момиче — Мерседес. Дори ми беше изплела шал.
— Съжалявам, че те въвлякох в това.
— Тя искаше да дойда, забрави ли? Каза, че трябвало да те предпазя. Трябвало да спася живота ти.
Ейдриън го погледна.
— Добра работа.
Отвън простъргаха столове, тресна се врата, разнесоха се гневни гласове. Ейдриън дочу откъслеци от разговора.
— … черни платна… тъмен облак върху океана…
— Не, някой друг…
Изтрополи стол. Още стъпки. Мълчание.
— Изглежда флотилията се появи — Ейдриън зачака, гледайки към вратата на килията. — Оставиха ни да пукнем. Ние им казахме, че това ще се случи. Бихме път дотук, за да ги предупредим. Човек би си помислил, че ще проявят благоприличието да ни пуснат, след като видяха, че сме прави.