— Защо?
Уайът преглътна, ръката му неволно се протегна към гърлото.
— Зная, че ме видяхте. Тук сте да си получите парите, ала не разполагам с тях. Онова в Медфорд не беше нищо лично. Умирахме от глад, а Трумбул плащаше в злато. Не знаех, че възнамерява да ви обвини в убийството на краля. Просто ви наемах да откраднете меча, това е всичко. Сто златни тенента са много пари. Откровено казано… никога не съм имал толкова през целия си живот, надали и някога ще имам.
— Значи смяташ, че качването ни на „Изумрудената буря“ струва сто златни?
Уайът облиза устни, оглеждайки последователно двамата.
— Не зная… струва ли?
Ройс и Ейдриън прекосиха натоварената улица, отбягвайки количките. Пристъпиха на клатещите се под краката им дъски. Двамата бяха облечени в широки платнени панталони, прекалено големи ленени ризи, мушамени шапки с къси ленти и шалчета, които Уайът си бе играл да връзва по някакъв необичаен начин. И двамата носеха тежки моряшки торби, в които бяха прибрали старите си дрехи, а Ейдриън беше скътал и трите си меча. Невъоръжен се чувстваше гол.
Пробиха си път през претъпкания док, отправяйки се в съответствие с напътствията на Уайът към края на вълнолома. „Изумрудената буря“ беше спретнат на вид, прясно боядисан тримачтов кораб, чийто нос бе украсен със златокрила жена. Платната бяха свити, от всяка мачта се вееха зелени вимпели. Група мъже пренасяха чували брашно и бурета с осолено свинско на борда, където екипажът подреждаше припасите. Някакъв мъж, очевидно офицер, току крещеше, напътствайки работата. До него стоеше друг човек, който се грижеше за изпълнението на заповедите с помощта на як ратанов прът. Двама имперски войници охраняваха рампата.
— Търсите ли нещо? — запита ги единият от тях.
— Да — отвърна Ейдриън с наивен, изпълнен с надежда тон. — Търсим работа. Чухме, че на този кораб не достигал екипаж. Тук сме да говорим с мистър Темпъл.
— Какво става? — запита нисък, набит мъж с износени дрехи, рунтави вежди и глас, пресипнал от дългогодишното викане в соления въздух. — Аз съм Темпъл.
— Чух, че търсите готвач — любезно рече Ейдриън.
— Така е.
— Тогава днес е щастливият ви ден.
— Аха — Темпъл кимна с кисел поглед.
— А пък приятелят ми е много добър… топмен.
— Нима? — Темпъл изгледа Ройс. — Имаме свободни места, обаче само за опитни моряци. По принцип бих наел зелени веднага, обаче точно за това пътуване не мога да си позволя новачета.
— Но ние сме моряци. Служихме на „Индевър“.
— Тъй ли? — скептично запита морякът. — Покажете си ръцете.
Огледа дланите на Ейдриън, спирайки с ръмжене поглед върху различните мазоли и загрубели места.
— Ти трябва да си прекарал по-голямата част от времето си в камбуза. Не си работил с въжета — сетне огледа ръцете на Ройс и повдигна вежда. — Ти изобщо качвал ли си се някога на кораб? Убеден съм, че никога не си помирисвал платно или кабестан.
— Ройс е… знаете… — Ейдриън посочи към такелажа. — От тези, дето се катерят горе.
Навигаторът поклати глава и се изсмя.
— Ако вие двамата сте моряци, то аз съм принцът на Персепликуис!
— Такива са, мистър Темпъл — обяви глас. Уайът се появи откъм бака и изтича при тях. Бяла риза подчертаваше загорялата му кожа и черната му коса. — Те са стари мои колеги. Дребният е Ройс Мелбърн, от най-добрите топмени. А пък едрият…
— Ейдриън — обади се Ройс.
— Да, разбира се. Ейдриън е великолепен готвач.
Темпъл насочи показалец към Ройс.
— Този е топмен? Шегуваш ли се, Уайът?
— Не, сър, един от най-добрите е.
Навигаторът не изглеждаше особено уверен.
— Нека се докаже, сър — предложи Ейдриън. — Да се надпреварва с най-добрия от екипажа ви по въжетата.
— Вантите.
— Да.
— Ай.
Ейдриън въздъхна и се предаде.
Темпъл не му обърна внимание, тъй като бе насочил вниманието си към Ройс. Прецени го с поглед, сетне изкрещя:
— Дърнинг!
Гръмкият, стържещ глас заглуши вятъра. Моментално дотича един дългуч с груба кожа.
— Сър?
— Този тук казва, че можел да смъкне марсела по-бързо от теб. Какво смяташ?