Момичето вдигна глава и се огледа.
— Да, ти — увери я Амилия.
— Да, милейди — отвърна слугинята, вдигайки глава.
Тя гледа право към мен, смаяно си помисли Амилия. Даже с нейния отговарящ на баронеса ранг Амилия изпитваше затруднения да отвръща на погледа дори на по-нисшестоящи аристократи, а момичето я гледаше прямо.
— Можеш да ми кажеш, ако не го правят. Зная какво е да… — тя спря, осъзнавайки, че прислужницата няма да й повярва. — Наясно съм, че новите слуги често биват тормозени от останалите.
— Справям се отлично, милейди — рече тя.
Амилия се усмихна, опитвайки се да я успокои.
— Нямах предвид обратното. Доволна съм от теб. Просто зная колко е трудно да започнеш на непознато място. Искам да знаеш, че мога да ти помогна, ако имаш затруднения.
— Благодаря Ви — рече тя, ала Амилия долови съмнение в гласа.
Благородник да предлага помощ срещу тормозещи слуги вероятно бе шок за момичето. На нейно място Амилия щеше да заподозре някакъв капан, може би тест, целящ да провери дали ще говори зле за останалите. Признаеше ли проблеми, благородникът като нищо можеше да я махне от двореца. При никакви обстоятелства Амилия не би признала нещо пред аристократ, без значение какви доказателства за благоразположение получеше.
Почувства се глупаво. Между аристократите и обикновените хора имаше пропаст — за добро или зло, тя вече се намираше от другата страна. Кондиционирането и на двете категории бе прекалено силно, за да бъде просто захвърлено. Реши да спре да измъчва бедното момиче и да възобнови работата си. Ала точно тогава момичето остави четката и се изправи.
— Вие сте лейди Амилия, нали?
— Да — отвърна запитаната, изненадана от внезапната откритост.
— Вие сте главната секретарка на императрицата?
— Колко добре си осведомена. Хубаво е, че се ориентираш бързо. На мен ми отне известно време да…
— Как е тя?
Амилия се поколеба. Прекъсването бе изключително неуместно, а да се пита така открито за Нейно Високопреосвещенство беше неимоверно храбро. Ала Амилия бе разчувствана от загрижеността й за Модина. Може би това момиче не бе свикнало да общува с благородници. Начинът, по който бе гледала Амилия, вероятно разкриваше непознаване на етикета. Едит Мон бързо щеше да й налее тези уроци.
— Добре е — отвърна Амилия. Сетне по навик добави. — Беше болна. Все още е, но вече се подобрява с всеки изминал ден.
— Никога не съм я виждала — рече слугинята. — Виждала съм вас, канцлера, регентите, камерхера, но никога не съм я зървала из залите или на трапезата.
— Тя предпочита уединението. Трябва да разбереш, че всекиму се иска да се срещне с императрицата.
— Предполагам се придвижва през тайните проходи?
— Тайни проходи? — Амилия се изкикоти на демонстрираното въображение. — Не, не ги използва.
— Но аз съм чувала, че този дворец е много стар и пълен със скрити стълбища и тайни коридори, водещи до най-различни тайнствени места. Истина ли е?
— Не зная — отвърна Амилия. — Кой ти е напълнил главата с тези неща?
Прислужницата моментално запуши уста засрамено. Сведе очи към пода.
— Простете, милейди. Не исках да бъда тъй нагла. Ще се върна към работата си.
— Всичко е наред — отвърна Амилия, докато слугинята отново потапяше четката си. — Как се казваш, мила?
— Елла, милейди.
— Добре, Елла, ако имаш проблеми или други въпроси, разрешено ти е да ме попиташ.
— Благодаря Ви, милейди. Много любезно от Ваша страна.
Двете се върнаха към задълженията си. Скоро прислужницата приключи, събра си нещата и се отправи към вратата.
— Довиждане, Елла — рече Амилия.
Чувайки името си, прислужницата се усмихна и кимна. Амилия хвърли поглед към ръцете й, стиснали кофата и парцала с дръжка, изненадана от дългите нокти. Елла забеляза погледа, промени хватката си, така че да скрие върховете на пръстите си, след което излезе.
Амилия гледаше известно време подире й, чудейки се как работещо момиче може да си остави такъв хубав маникюр. Прогони тази мисъл и отново се зае с писмата.
— Предполагам осъзнаваш, че те започват да подозират — рече Амилия, след като кроячката приключи с вземането на мерки и излезе.
Секретарката се изправи и закрачи из стаята. Модина стоеше под тесния прозорец, застанала в единствената ивица светлина, влизаща в стаята. Така най-често я сварваше Амилия. Седеше с часове, взирайки се навън, вперила поглед в облаците и птиците. Сърцето на Амилия се късаше всеки път, щом видеше Модина да жадува света, който й бе отнет.