До този момент имаше късмет. Тъй като това бе първият ден в открито море, готвенето се бе свело до раздаването на прясната храна от пристанището: плодове, хляб и осолено месо — без да е нужно да се обработват допълнително. Съответно уменията на Ейдриън оставаха неизпитани, ала времето изтичаше. Естествено, знаеше как да готви. С години бе приготвял храна, използвайки единствено лагерен огън, но гозбите бяха предназначени за него и Ройс. Не знаеше как се готви за цял екипаж. Нуждата да открие какво точно се очаква от него го караше да се мотае, надявайки се да намери Уайът.
— Сега принцесата на Меленгар управлява там — чу да казва някакъв младок.
Не изглеждаше на повече от шестнадесет. Имаше тънки мустачки, почернели от слънцето лунички и къдрава коса, подстригана на паница с изключение на малка опашка, която бе привързал с черен ремък. Седеше с Уайът, Грейди и още неколцина край люлееща се маса, осветявана от прикрепена към медна чинийка свещ. Играеха карти и гигантските им сенки още повече допринесоха за объркването на Ейдриън.
— Тя не управлява Ратибор. Тя е кмет — поправи го Уайът, поставяйки карта на купа пред себе си.
— Каква е разликата?
— Била е избрана, момче.
— Какво означава това? — попита младокът, чудейки се коя карта да избере. Притискаше ги тъй близо до гърдите си, че той самият едва можеше да ги види.
— Че не е завзела властта. Хората я помолиха да застане начело.
— Но все още може да екзекутира, нали?
— Предполагам.
— На мен това ми звучи като владетел.
С широка усмивка хлапето положи на масата карта. Очевидно смяташе, че е направило изненадващо добър ход.
— На мен пък ми се струва, че ратиборци са безумно тъпи — грубо рече Грейди. Изражението му показваше раздразнеността от картата на хлапето. — Едва се измъкнаха от ярема и вече молят за друг.
— Грейди! — рече моряк, привързал косите си с бяла кърпа. — Аз съм от Ратибор, тъпако!
— Именно! Благодаря за демонстрацията, Бърни — отвърна Грейди, плясвайки картата си толкова силно, че неколцина от спящите наоколо моряци изръмжаха. Грейди сам се изсмя на шегата си, останалите по масата също се разкикотиха добродушно — с изключение на Бърни.
— Ейдриън! — Уайът приветства новия готвач, който се приближаваше към тях с клатушкане. — Тъкмо обсъждахме неща от сушата. Повечето от тези дяволи не са стъпвали на брега над година, така че им разправяхме за войната.
— Което беше забележително, като се има предвид, че дори не знаехме за нея — рече Грейди, преструвайки се на възмутен.
— Че нали корабът беше на пристанището — рече Ейдриън. — Човек би си помислил…
— Това нищо не значи — рече един от мъжете. Компенсираше многото си години с малко зъби и коса. Той бе най-възрастният на масата, а вероятно и в целия кораб. Сребърна обица проблясваше на светлината, на рамото си имаше татуирана русалка. Той също носеше бяла кърпа на главата си. — Повечето от хората тук са отвлечени. Капитанът би бил луд да ги пусне на сушата. Екипажът щеше да се сведе само до него и Бишъп!
Това предизвика нов пристъп на смях — и още недоволно сумтене от опитващите се да спят.
— Не изглеждаш добре — отбеляза Уайът.
Ейдриън измъчено поклати глава:
— От доста време не се бях качвал на кораб. „Бурята“ винаги ли се клати толкова?
— Моля? — Уайът го погледна, сетне се изсмя. — Толкова? Та това е нищо. След ден-два няма да ти прави впечатление — гледайки как следващият по ред полага карта, продължи. — Още сме в пролива. Чакай само да излезем в открито море. По-добре седни, потиш се.
Ейдриън докосна лицето си и почувства капките.
— Странно, на мен пък ми е студено.
— Седни — рече Уайът. — По, отстъпи му.
— Защо пък аз? — рече младокът, обиден.
— Защото аз така казвам — изражението на По ясно показа, че това не е достатъчна причина да се лиши от мястото си. — И защото съм кормчия, а ти си моряк, но най-вече — защото мистър Бишъп те назначи за помощник на готвача.
— Наистина ли? — запита По и премигна. На лицето му се появи усмивка.
— Поздравления — рече Уайът. — Сега направи добро впечатление на шефа си и вдигни дяволския си задник!
Момчето бързо се надигна и се престори, че почиства пейката с четка.