Над главата си Ейдриън чу вик.
Вдигайки глава, видя мъж да полита от въжетата на гротмачтата. Тялото се приземи с отвратително тупване. Всички очи бяха вперени в проснатата като петно върху палубата фигура, ала никой не смееше да се отдели от позицията си. Ейдриън се напрягаше да види кой е това. Мъжът лежеше по лице, в сумрака бе трудно да се каже.
Това Ройс ли е?
При други обстоятелства никога не би подложил на съмнение катераческите умения на партньора си, ала с морската болест, неспирното движение на кораба и липсата на опит, бе възможно да се е подхлъзнал.
— Обърни по вятъра! — изкрещя Темпъл без да обръща внимание на падналия. Екипажът заработи и още веднъж платната се опънаха. Ейдриън усети рязкото дръпване на кораба, цепещ с носа си вече открито море.
— Доктор Леви на палубата! — изкрещя Бишъп.
В мига, щом се освободи, Ейдриън изтича при падналата фигура, но спря рязко, забелязвайки татуираната му русалка.
— Едгар Дрю, сър. Мъртъв е! — изкрещя Бристъл, коленичейки до трупа.
Край тялото се насъбраха неколцина моряци, гледайки към вантите на средната мачта. Хората на боцмана ги разпръснаха. На Ейдриън му се стори, че вижда Ройс високо край реята, но в мрака не можеше да бъде сигурен. И все пак трябва да е бил някъде наблизо до Дрю.
Боцманът бе разпръснал тълпата, а Ейдриън, който все още не бе напълно наясно с отговорностите си, стоеше без работа. Появи се първата утринна светлина, откроила мръсносиво небе, захлупило идентично на цвят море, гневящо се като мрачен звяр.
— Готвач! — рязко излая нечий глас.
Ейдриън се обърна и видя момче, не по-възрастно от По, ала носещо офицерска куртка. Стоеше със стисната брадичка и тъй вдървена поза, че изглеждаше като издялан. Студеният нощен въздух бе почервенил бузите му, а по носа му се пързаляше дъждовна вода.
— Ай, сър? — отвърна Ейдриън, предполагайки, че това ще да е подобаващата реплика.
— Тревогата отмина. Свободен си да напалиш пещта и приготвиш храната.
— Ай-ай, сър — каза корабният готвач, не се сещайки за по-подходящ отговор. Обърна се и понечи да тръгне към камбуза.
— Готвач! — изръмжа отново хлапето-офицер.
Ейдриън се извъртя, колкото се може по-рязко, припомняйки си военното си обучение.
— Ай, сър? — чувстваше се леко глупав заради бедния си речник.
— Пропусна да ми отдадеш чест — разпалено рече хлапакът. — Заради това ще те предложа за наказание. Как се казваш?
— Ейдриън, сър. Блекуотър, сър.
— Ще ви накарам да се отнасяте към мен с уважение, дори ако трябва да ви нашибам с камшици! Ясно ли е? Сега поздрави.
Ейдриън имитира отдаването на чест, което бе забелязал от останалите, допирайки кокалчета до челото си.
— Това е друго нещо, моряк. Да не се случва отново.
— Ай-ай, сър.
Истинско облекчение беше да се скрие от вятъра и дъжда. По пътя към камбуза срещна По. Момчето се оправяше доста сносно с готвенето — несъмнено причината Уайът да го предложи. Запалиха пещта и Ейдриън гледаше как По се заема да приготвя сутрешната овесена каша, добавяйки масло и кафява захар, приканвайки Ейдриън да опита. Въпреки скромния си характер, кашата бе изненадващо вкусна. Същото не можеше да се каже за ужасно твърдите бисквити. Те не бяха дело на По. Момчето само ги бе донесло от хлебния килер, където имаше купища кутии от тях. Годините военна служба бяха запознали отблизо Ейдриън със сухарите, както бяха наричани на сушата. Вездесъщите бисквити траеха вечно, ала не бяха особено апетитни. Бяха толкова корави, че човек трябваше да ги потопи в чай или кафе, преди да отхапе.
Храната бе готова. Появиха се хора от столовата, които да отнесат дажбите.
Ейдриън помогна за пренасянето на последните порции.
— Проклетият хвалипръцко даже не успя да стигне до реите — казваше Джейкъб Дърнинг гръмко. Мачтовите и кадетите стояха по маси, както им се полагаше заради по-висшия статус, а останалите бяха насядали край чувалите и по сандъците, държейки чиниите си в ръце. Джейкъб властваше на централната маса. Всички очи следяха царствените му жестове. На главата си носеше синя кърпа, по подобие на всички от върха на предната мачта.
— Друго е като морето се е разбушувало и въжетата са мокри — продължи Джейкъб. — Тогава не подскача.
— На мен ми изглеждаше уплашен — додаде боцман Бристъл.
— Мислех си, че ще се наложи да се покатеря и да го нашибам едно хубаво, та да тръгне отново.