Всички приписваха възстановяването й на уменията на Амилия. Произнесеното на балкона бе самата истина. Амилия я бе спасила, ако спасила бе правилната дума. Модина не се чувстваше спасена.
След Далгрен се бе давила в непосилни ужаси, срещу които не можеше да се изправи. Амилия я бе извлякла на брега, ала никой не би нарекъл този вариант на съществуване живот. Някога имаше време — много, много отдавна — когато би рекла, че животът носи надеждата за по-добър утрешен ден. Ала надеждата бе просто мечта, угаснала в една лятна нощ. Бяха останали само ужасите, зовейки я, заплашвайки да я обгърнат отново. Лесно беше просто да се предаде, да затвори очи и още веднъж да се отпусне на дъното, ала ако престореният живот щеше да помогне на Амилия, тогава тя щеше да продължи да живее. Амилия се бе превърнала в малка искрица сред море от мрак, единствената пътеводна звезда на Модина. Нямаше значение къде отвеждаше тази светлина.
По подобие на други следобеди Модина обхождаше уединените зали и стаи — подобно на призрак, търсещ нещо отдавна забравено. Бе чувала, че хората с липсващи крайници усещали лъжлив сърбеж по изчезналата ръка или крак. Може би и тя правеше същото, опитвайки се да почеше изчезналия живот.
Миризмата на храна показа, че се намира близо до кухнята. Не помнеше кога за последно бе яла, ала не беше гладна. Призраците не огладняват, поне не за храна. Намираше се в подножието на стълбището. От дясната й страна шкафове заемаха стените на тясна стая, приютили чинии, бокали, свещи и прибори. Вляво имаше рафтове с подредени чаршафи. Изпълнено с работещи слуги и пара, мястото бе кипящо и шумно.
Модина зърна големия елкхунд, спящ в ъгълчето на кухнята, и моментално си припомни, че името му беше Ред. Не бе слизала насам от много време, не и откакто Салдур я бе сварил да храни кучето. Това бе първият ден след смъртта на баща й, който помнеше ясно. Преди това — нищо — нищо освен… гнили яйца.
Гранивата миризма долетя до стоящата в подножието на стълбите императрица. Модина се огледа със засилен интерес. Смрадта бе събудила спомен. Малка стая — студена, мрачна, без прозорци. Почти усещаше.
Приближи се към малка дървена врата. С трепереща ръка я отвори. Килерче, пълно с брашнени чували. Стаята не беше тази, ала миризмата се усилваше.
Друго място — дребно като това — тясно, мрачно, злокобно. Мисълта се стовари отгоре й като забравен кошмар. Черен, земен, леден, с отекващ зловещо кап, хленчовете на изгубени души, молещи за милост, ненамиращи такава. Тя също бе нявга сред тях. Бе плакала в тъмата до изчерпване на сълзите си, а миризмата на гнус вклещваше ноздрите й, докато влагата на пода се просмукваше в кожата й. Внезапната реализация я разтърси.
Спомням си гроба! Аз съм мъртва. Призрак.
Погледна към ръцете си — това не беше живот. Мракът я притисна, ставащ все по-дълбок, поглъщайки я, задушавайки я.
— Добре ли сте, Ваше Високопреосвещенство?
— Пак ли й е лошо?
— Не дрънкай глупости. Просто е разстроена. Видно е, нали?
— Бедната. Толкова е крехка.
— Спомни си за кого говориш. Това девойче уби Напаст Ръфъсова!
— Ти си спомни за кого говориш! Това девойче! Кълна се в брадата на Марибор, та тя е императрица!
— Махнете се — изръмжа Амилия, разпъждайки тълпата.
Не бе в настроение за любезности. Страхът огрубяваше гласа й, лишавайки го от познатия тон на кухненска работничка — това бе гласът на гневна благородничка. Слугите се пръснаха. Модина седеше на пода, опряла гръб в стената. Плачеше тихо, скрила лице в шепи.
— Какво сте й сторили? — сопна се обвинително Амилия, обхождайки ги с подобен поглед.
— Нищо! — защити ги Лийф.
Лийф, касапин и помощник-готвач, бе мършав дребосък с рунтави ръце и гръд, ала лишена от окосмяване глава. Амилия никога не го бе долюбвала особено, а мисълта, че той или който и да е от тях може да е наранил Модина, караше кръвта й да закипи.
— Никой дори не я беше чул. Кълна се!
— Така е — потвърди Кора. Млекарката бе сладко, простовато момиче, което разбиваше масло всяка сутрин, винаги добавяйки прекалено много сол. — Тя просто седна и започна да плаче.
Амилия не би се вслушала в думите на Лийф, ала Кора бе достойна за доверие.
— Добре — рече им тя. — Оставете я. Връщайте се към работата си.