— Как си, момиче?
— Отлично.
— Чувам, че са ти дали хубаво място в източното крило с всички там труфила. С туй трябва да се гордееш. Издигаш се, няма грешка. Просто се надявам да не ни забравяш.
— Ако го сторя, просто загори вечерята ми, за да си припомня кои са наистина важните хора.
— А, добре че каза — Ибис бързо грабна кърпата и повдигна капака на димящата тенджера. — Пъдпъдъкът на камерхера не трябва да остане без сос.
— Как са нещата тук?
— Както винаги — постави тенджерата на каменната пейка и вдигна капака, блъвнал пара. — Тук нищо не се променя. А ти избра удобно време да ни посетиш. Едит я няма. На горния етаж е, крещи по новата камериерка.
Амилия подбели очи.
— Трябваше да изгонят тази жена преди години.
— Не зная, аз само отговарям за кухнята. За нея нищо не мога да река. Разбира се, сега вече като си…
Тя поклати глава:
— Не разполагам с истинска власт. Просто се грижа за Модина.
Ибис гребна малко от соса и опита, преди да затвори капака.
— Ама не ми разправяй, че си дошла тук да говорим за Едит Мон. Свързано е нещо с императрицата, плакала по-рано днес? Нали не е било заради граховата супа, дето й бях направил?
— Не — увери го Амилия. — Обожава гозбите ти. Обаче донякъде си прав, исках да разясня.
Обърна се към останалата част от персонала и повиши глас.
— Искам всички да знаете, че императрицата е добре. Днес бе научила известни лоши новини, които я разстроиха. Но вече е добре.
— За войната ли? — попита Нипър.
— Бас държа, че е заради затворниците в Ратибор — предположи Кноб, пекарят. — Принцесата от Меленгар ги е екзекутирала, нали? Всички знаят, че тя е вещица и убийца. Без да й мигне окото ще затрие невинни хорица. Затова плачеше, нали? Задето не е могла да ги спаси.
— Бедничката — рече жената на касапина. — Толкова е загрижена, нищо чудно, че е тъй разтревожена от всичко. Слава на Марибор, че се грижите за нея, лейди Амилия. Вие сте истинско щастие.
Амилия се усмихна и се обърна към Ибис.
— Тя нямаше ли навика да ми крещи за начина, по който съм миела ножовете на съпруга й?
Готвачът се изкикоти.
— Също тъй миналата пролет те беше обвинила в кражбата на свинско каре. Каза, че трябвало да те нашибат с камшик. Предполагам е забравила за това. Както и всички, подозирам. Заради роклята е. Като те виждам в такава рокля, даже на мен ми се ще да се поклоня.
— Не прави това — рече тя. — Иначе ще спра да идвам.
Ибис се ухили широко:
— Хубаво е да те видя отново.
В съня си Модина видя звяра да се приближава към баща й. Опита се да изпищи, ала от устата й се изтръгна само приглушен стон. Понечи да изтича при него — краката й затъваха в калта — дебела, зелена, отвратителна кал. Чудовището обаче се придвижваше без проблеми. За мъчително удивление на Модина Терън не обръщаше внимание на тресящата се под нозете му земя. Звярът го глътна на една хапка. Модина се строполи на земята. Миризмата изпълни борещите се за глътка въздух ноздри. Чувстваше влажната пръст по тялото си. Разнасящият се из мрачината пляскащ звук говореше за приближаването на чудовището. Навсякъде край нея мъже и жени плачеха и виеха от мъка и страх. Звярът идваше да погълне всички им, пляскайки и шляпайки. Идваше да довърши работата си, да погълне и нея.
Беше гладен. Много гладен. Трябваше да се храни.
Всички имаха нужда от храна, ала въпросната никога не стигаше. Имаха единствено отвратителна помия с гнусна воня — на гнили яйца. Беше й студено, трепереше и хленчеше. Бе плакала тъй дълго и мъчително, че очите й бяха пресъхнали. Нямаше за какво да живее вече… или имаше?
Модина се събуди, плувнала в пот.
Същият кошмар я тормозеше всяка нощ, карайки я да се страхува от съня. Тя стана и отиде до окъпания в лунна светлина прозорец. Докато го достигне, по-голямата част от видението бе забравено, ала осъзнаваше, че има нещо различно. Сядайки на обичайното си място, тя зарея поглед в градината. Беше късно и само пазачите бяха там. Опита се да си припомни кошмара, ала можа да се сети единствено за миризмата на развалени яйца.
Глава 8
Рогът
След първите няколко объркващи дни животът на борда на „Изумрудената буря“ се вля в непреклонен ритъм. Всяка сутрин започваше с почистването на горната палуба, която така и не получаваше възможността да се изцапа. Следваше закуска. Вахтите се сменяха и търкането продължаваше, този път на долните палуби. По обед лейтенант Бишъп или някой от другите офицери определяше позицията им спрямо слънцето и я съобщаваше на капитана. Сетне мъжете се упражняваха по мачти и реи, пускаха лодки, акостиране и отплаване, както и стрелба с лък, с балиста и накрая ръкопашен бой. Ейдриън се отличи в стрелбата и фехтовката, а уменията му предизвикаха разбиращо кимане от страна на Грейди.