— Какво правите на палубата? Никой от вас не е част от бакбордовата вахта.
— Свободни сме от дежурство, сър — отвърна Уайът от името на трима им. — Просто да глътнем малко свеж въздух.
Траник се взря в Ейдриън и пристъпи една крачка към него.
— Ти си готвачът, нали?
Инстинктивно Ейдриън потърси дръжката на липсващия си меч. Нещо в този страж го бе накарало да трепне. Стражите винаги бяха страховити, но от този направо можеха да те побият тръпки. Да отвърнеш на погледа му бе като да се взираш в очите на окована лудост.
— Дойде на борда заедно с… — Траник премести очи върху Ройс — този — да, ловкият — дето е много добър катерач. Как се казваше? Мелбърн беше, нали? Ройс Мелбърн? Чух, че си имал морска болест. Колко странно.
Ройс замълча.
— Наистина странно.
— Страж Траник? — провикна се възрастният мъж, слабият му глас едва успял да прекоси палубата. — Бих желал да не стоя на влажния вятър.
И той се изкашля.
Траник продължи да се взира в Ройс още миг, сетне рязко се извърна и ги остави.
— Не е точно типа човек, който би искал да се интересува от теб, нали? — рече Уайът.
Голямата лодка отново бе на борда. Капитанът се появи на квартердека и нареди нов курс — на изток, по посока на вятъра.
Глава 9
Елла
— Ново съобщение от сър Бректън, сър — оповести чиновникът, подавайки малък свитък на имперския канцлер. Възрастният мъж се върна на бюрото в малкия си кабинет и прочете бележката. Смръщване дръпна чертите на лицето му.
— Този човек е непоправим! — избухна канцлерът, без да се обръща конкретно към някого, сетне придърпа празен пергамент и потопи перото си.
Вратата се отвори рязко и канцлерът подскочи.
— Не можеш ли да почукаш?
— Съжалявам, Бидингс, да не те стреснах? — попита графът на Чадуик, завлачил елегантния си плащ. На ръката си бе преметнал чифт ослепителни ръкавици и хрупаше червена ябълка.
— Винаги го правиш. Смятам, че ти доставя садистично удоволствие.
Арчибалд се усмихна.
— Видях да пристига съобщение. Някакви новини от „Изумрудената буря“?
— Не, беше от Бректън.
— Бректън? Какво иска? — Арчибалд се настани в срещуположния фотьойл и отпусна ботуши върху табуретката за крака.
— Без значение колко пъти му казвам да чака и прояви търпение, той отказва да проумее, че ние знаем повече от него. Иска разрешение да нападне Ратибор.
Арчибалд въздъхна.
— Отново? Предполагам вече виждаш с какво е трябвало да се оправям всички онези години. Той и Ендън са толкова твърдоглави, че…
— Бяха — поправи го канцлерът. — Сър Ендън умря в Далгрен.
Белънтайн кимна:
— Отличен човек отиде на вятъра — отхапвайки отново от ябълката, продължи с пълна уста. — Да му пиша ли аз? В крайна сметка е мой рицар?
— Би помогнало, ако можехме да му кажем защо не е нужно да напада.
Арчибалд поклати глава.
— Салдур и Етелред все още настояват за дискретност относно…
Канцлерът спря думите му с вдигане на ръка. Белънтайн изглеждаше объркан и канцлерът посочи към камериерката, коленичила край прозорците с четка в ръка.
Арчибалд подбели очи.
— О, моля те. Наистина ли мислиш, че чистачката е шпионин?
— Винаги съм смятал, че е по-добре да си сгрешил, залагайки на сигурното. Не е нужно тя да е шпионин, за да увиснеш за измяна.
— Та тя дори не знае за какво говорим. Пък и я погледни. Надали ще седне да се хвали в някоя кръчма. Нощем не ходиш да се надуваш по пивниците, нали, девойче?
Елла поклати глава, без да вдига поглед. Кафявата й, сплетена от пот коса, продължи да виси пред лицето й.
— Видя ли! — каза Арчибалд с покровителствен тон. — Все едно да си мериш думите, защото в стаята имало диван или стол.
— Визирах по-фина опасност — каза му Бидингс. — Ако стане нещо. Някакво нещастно стечение на обстоятелствата, довело до провалянето на плана — вината винаги трябва да бъде хвърлена върху някого. Какъв късмет да открият тогава бъбрив граф, който не си държал устата затворена дори пред една малоумна камериерка.
Усмивката на Белънтайн изчезна моментално.
— Третият син на посрамен барон не се издига до длъжността на имперски канцлер с глупост — обяви Бидингс.
— Разбрах те — Арчибалд отново погледна към слугинята, този път с омерзено изражение. — Най-добре да се върна в кабинета на Салдур, за да не почне да ме търси. Откровено казано, Бидингс, започва да ми омръзва да стоя в този дворец.