— Разлях малко вода.
Мисис Баркър поклати глава и въздъхна.
— Ела до огъня и опитай да се изсушиш, преди да си измръзнала до смърт.
Отведе Ариста до общия огън. Брисбейнската алея бе буквално края на пътя в Акуеста — кална пътечка зад Бриктъновите помещения за щавене на кожи. Тук се установяваха новодошлите без пари, близки или връзки. Късметлиите се разполагаха под платнища, колички и коли, с които бяха пристигнали. Останалите просто се притискаха към стената на кожарската работилница, опитвайки се да намерят завет. Така бе правила и принцесата — преди Баркърови да я вземат под крилото си.
Брайс Баркър изкарваше седем медни дневно, крещейки обявления из градските улици. Всичко това отиваше за прехрана на трите му деца и съпругата. Линет Баркър се занимаваше с шиене. Когато времето застудя, бяха предложили на Ариста място под тяхната кола. Познаваше ги само от няколко седмици, а вече ги обичаше като свое семейство.
— Ето, Елла — каза Линет, донасяйки й стара рокля. Въпросната не бе нищо повече от парцал, отънял и с оръфани ръбове. Бе донесла и робата на Есрахаддон. Ариста отиде зад ъгъла и се преоблече. Предоставената от мисис Баркър дреха изобщо не помогна, ала робата мигновено прогони ледените тръпки с безкомпромисната си топлота.
— Великолепна роба, Елла — каза й Линет, възхищавайки се как пламъците на огъня карат въпросната да блести. — Откъде я имаш?
— Един… приятел ми я завеща, след като почина.
— Съжалявам — рече тъжно мисис Баркър. Сетне изражението й се промени от тъга към загриженост. — Което ми напомня, някакъв мъж е питал за теб.
— Мъж? — попита Ариста, сплащайки покривката. Ако нещо се случеше с последната, Едит щеше да обвини Ибис.
— Да, по-рано днес. Говорил е с Брайс на улицата и споменал, че търсел млада жена. Описал те идеално, макар да не знаел името ти.
— Как е изглеждал? — Ариста се надяваше притеснението да не се е прокраднало и в гласа й.
— Ами — заекна Линет — това е въпросът. Носел качулка и омотан около лицето си шал. Брайс нямало как да го огледа.
Принцесата придърпа робата към себе си.
Той тук ли е? Дали убиецът е успял да ме проследи?
Линет забеляза настъпилата промяна и запита:
— Неприятности ли имаш, Елла?
— Брайс казал ли му е, че живея тук?
— Не, разбира се. Може да е много неща, ала не е глупав.
— Оставил ли е име?
Линет поклати глава.
— Може да питаш Брайс, когато се върне. Двамата с Уери отидоха да купят брашно. Всеки момент трябва да се върнат.
— И като стана дума — рече Ариста, изваждайки монети от наквасената рокля, — ето три медни тенента. Тази сутрин ми платиха.
— О, не. Не бихме могли…
— Естествено, че можете! Позволявате ми да спя под колата ви и ми пазите багажа, докато съм на работа. Дори ми позволявате да се храня с вас.
— Ама три! Това ти е цялата заплата, Елла. За теб няма да остане нищо.
— Ще се оправя. Понякога ми дават да ям в замъка, пък и нуждите ми са семпли.
— Ще ти трябват нови дрехи, а и нови обувки за зимата.
— Както и на децата ви. Няма да можете да си позволите това без допълнителните три медни седмично.
— Не, не… не можем. Много мило от твоя страна, но…
— Мамо! Мамо! Ела бързо! Уери! — Финис, най-големият син на Баркърови, дотича с викове. Изглеждаше ужасѐн, очите му бяха пълни със сълзи.
Линет повдигна полата си и затича, следвана от Ариста. Бързо стигнаха до Косуол авеню, където пред пекарната се бе струпала тълпа. Разбутвайки зяпачите, двете видяха момче да лежи в безсъзнание на калдъръма.
— Мили Марибор! — проплака Линет, коленичейки до сина си.
Брайс бе застанал на колене върху камъните, държейки Уери в ръце. Те и туниката му бяха подгизнали. Очите на момчето бяха затворени, сплъстените му коси като че потопени в червено мастило.
— Падна от тавана — с треперещ глас отвърна на незададеното им питане Финис. — Сваляше един тежък чувал с брашно, понеже пекарят каза, че щял да ни продаде две чаши на цената на една, ако му помогнем. Тейко и аз му рекохме да ни изчака, ама той изтича нагоре, както прави винаги. Дърпаше наистина здраво, тогава му се хлъзнаха ръцете. Политна назад и…
Финис говореше бързо с все по-развълнуван глас, докато най-накрая вълнението го задави.
— Удари си главата на калдъръма — рече непознат с бяла престилка и фенер в ръка. Ариста си помисли, че той трябваше да е пекарят. — Наистина съжалявам. Не мислех, че момчето ще се нарани така.