Приключил с дажбите, Ейдриън го последва. Откри го на бака. Ръцете на кормчията стискаха перилата, а главата му бе вперена в блясъка на младата луна, близнал вълните.
— Какво беше това?
— Загазили сме и…
Той спря, ядосано махвайки към квартердека. Усещайки се, стисна зъби, като че това щеше да задържи думите в устата му.
— Защо да сме загазили? — Ейдриън погледна към квартердека.
— Капитанът не иска да казвам. Той е проклет глупак, който не ще да се вслуша в разума. Трябва да наруша заповедите му и да променя курса незабавно. Бих могъл да сменя Блидън и да променя посоката. Никой няма да разбере преди утре по обед да бъде определено местонахождението.
— Уесли би разбрал — Ейдриън посочи към младока, който се катереше към квартердека в качеството си на дежурен офицер от първата смяна. — Ще те издаде на Бишъп, преди да си мигнал.
— Бих могъл да се разправя с Уесли, ако се наложи. Палубата е хлъзгава, нали знаеш?
— Сега започваш да звучиш като Ройс. Какво става?
— Предполагам, че щом обмислям убийството на кадет, то нарушаването на заповед не е от особено значение — Уайът отново погледна към морето. — Връщат се.
— Кои?
— Хората от Дакка. Не избягаха. Само се прегрупират — погледна към Ейдриън. — Боядисват корабите си с кръвта на своите врагове. Знаеше ли това? Стотици червени лодки изпълват заливите и пристанищата на острова им. Знаят, че следваме крайбрежието и плуваме срещу вятъра. Ще се втурнат подире ни като вълци. Десетина-дванадесет тартани с триъгълни платна ще уловят вятъра, който ние не можем. „Бурята“ няма да има никакъв шанс.
— Защо си толкова сигурен? Може да грешиш. Капитанът трябва да има добра причина да следва курса.
— Не греша.
Глава 11
Качулатият
Качулатият се отдалечи.
Ариста се притисна по-дълбоко към сенките под стъпалата на таверната. Искаше да изчезне, да стане невидима. Робата й бе станала мръснокафява, сливайки се с изцапаното дърво. Беше той — човекът, когото Линет бе описала. Търсеше я. Чу звука на ботушите му върху калдъръма. Те се забавиха, поколебаха се, сетне се усилиха.
Връща се отново!
Високата, мрачна фигура за трети път изникна в края на алеята. Спря. Ариста задържа дъха си. Уличните фенери открояваха ужасяващ силует, облечен в черен плащ с вдигната качулка и дебел шал, скриващ лицето. Под наметалото носеше меч — можеше да чуе издайническото потропване.
Бавно направи една крачка към скривалището й, сетне още една. Спря. Лъчите на светлината разсичаха облачетата на дъха му. Огледа се. Постоя няколко секунди, сетне се обърна тъй рязко, че токовете му задълбаха чакъла и се отдалечи. След няколко напрегнати минути Ариста внимателно изпълзя на открито.
Бе си отишъл.
На изток се появиха първите лъчи на зората. Само да можеше да се добере до палата. Тогава поне щеше да е в безопасност от асасина и далеч от неизбежните въпроси: „Коя е тя? Как го направи? Дали е вещица?“
Бе напуснала Брисбейнската алея преди някой да е попитал, ала сетне? Бе привлякла твърде много внимание — и макар да се съмняваше, че някой щеше да се досети, магическата демонстрация щеше да всее смут.
Свали робата, внимателно я скри под стълбите на таверната и се отправи към двореца. Стражниците отново не й обърнаха внимание и тя се зае с обичайните си задачи. През по-голямата част от деня имаше щастието да работи необезпокоявана, ала някъде в средата на следобеда новини за случилото се снощи достигнаха палата. Всеки говореше за това. Момче било съживено. Привечер слуховете бяха нарочили Вещицата от Меленгар като деятел. За щастие никой не заподозря чистачката Елла в провинение по-голямо от това, че е забравила да върне покривката за маса.
Ариста беше изтощена и то не само от будуването с цел да отбегне асасина. Спасяването на Уери я бе изцедило. След като свърши работата си, се върна и взе робата. Не се осмеляваше да я облече, за да не би някой да я разпознае. Свивайки я и притискайки получилия се вързоп към гърдите си, тя пое по улицата, несигурна какво да прави сега. Да остане би било пълна глупост. Поглеждайки по протежението на Гранд авеню можеше да види градските порти. Цяла вечност не се бе прибирала у дома. Толкова хубаво щеше да е да види познато лице, да чуе гласа на брат си — да си почине.