— Това да ме изкуши ли трябваше?
— Не, обаче ще ти се махна от главата. А ако не го сториш, няма да ядеш, няма да спиш и ще станеш много податлив на инциденти. Кадет Дженкинс загуби палците си при последното ни пътуване при злополука с въже. Което е странно, тъй като във въпросния ден той изобщо не бе докосвал въжета. Лепни му обвинение и уреди наказанието му.
— А защо искаш да го бият?
— Казах ти. Приятелите ми искат кръв. Имаме ли сделка?
Уесли се взря в Берил и пое дълбоко дъх.
— Не мога да обвиня несправедливо човек, още по-малко такъв под мое командване, само за да избегна лични неудобства.
— Доста повече от неудобства ще бъдат, отрепчице!
— Единственото, което мога да сторя, е да забравя този разговор. Разбира се, бъде ли отправено някакво необичайно обвинение към матрос Мелбърн, може да се наложи да докладвам за този инцидент на капитана. Предполагам няма да погледне с добро око на опитите ти да поощряваш неподчинение на борда. Това би могло да се разглежда като подстрекателство за бунт, а и двамата знаем какви са наказанията за това.
— Не знаеш с кого си играеш, хлапе. Колкото и да ти се иска да си го мислиш, не си Бректън. Ако не си ми от полза, ще се отърва от теб.
— Това ли е всичко, мистър Берил? Трябва да поддържам курса.
Берил плю в краката на младежа и се отдалечи. Уесли остана вдървен, проследявайки го с поглед. След като Берил изчезна, Уесли сграбчи парапета и свали шапката си, за да обърше потта от челото. Пое дълбоко дъх, отново си сложи шапката, оправи куртката, сетне викна с чист глас:
— По въжетата!
В живота си Ройс се бе занимавал с много хора — от крепостни до крале — и малцина го бяха изненадвали. Знаеше, че винаги може да разчита на алчността или слабостта им — и рядко биваше разочарован. Уесли бе първият човек от години насам, който го изненада. Макар младият кадет да не можеше да го види, Ройс му отдаде чест в единствения откровен поздрав, който бе отправил от стъпването си на борда.
Покачи се до марсела, за да отслаби въжето на реята, очаквайки следващата заповед на Уесли, когато зърна нещо необичайно в далечината. Нощем, на слабата лунна светлина, бе трудно да се определи къде свършва небето и къде започва морето. Ала Ройс можеше да направи разликата. Забеляза нещо да закрива част от линията. Някъде далеч пред „Бурята“ черен силует закри къс от звездното небе.
— Платно на хоризонта! — изкрещя той.
— Какво? — попита Уесли.
— Платно на щирборда, сър — викна Ройс, посочвайки на югоизток.
— Има ли светлина.
— Не, сър, триъгълно платно.
Уесли се приближи до парапета на десния борд.
— Не виждам нищо. Колко далече?
— На хоризонта, сър.
— Хоризонта? — Уесли взе далекогледа и огледа морето. Останалата част от кораба мълчеше, с изключение на проскърцването на дъбовите дъски. Уесли промърмори нещо и сгъвайки далекогледа отърча до квартердека да потропа на капитанската каюта. Почака и потропа отново.
Вратата се отвори и открои капитана, облечен само по нощна риза.
— Мистър Уесли, да не сме се забили в брега? Бунт ли има?
Капитанският стюард затича към него с роба.
— Не, сър. Платно на хоризонта, сър.
— Какво?
— Триъгълно платно, сър. Там — рече Уесли, подавайки му далекогледа.
— На хоризонта, казваш? — Сиуард отиде до парапета и се взря. — Велики Мар! Ама че остри очи имаш, хлапе!
— Всъщност екипажът на гротмачтата го зърна пръв, сър. Звучеше като матрос Мелбърн, сър.
— Чумата да ме тръшне. Изглежда корабите са три, мистър Уесли. Вдигни тревога.
— Ай-ай, сър!
Уесли прати Бристъл, който разбуди останалите от екипажа. След броени минути хората бяха по местата си. Лейтенант Бишъп все още закопчаваше униформата си, когато се появи на квартердека, следван от мистър Темпъл.
— Какво има, сър?
— Дакките се появиха отново.
Уайът, който поемаше кормилото, хвърли поглед към тях.
— Заповеди, сър?
— Внимавай с тона, кормчия!
— Просто питам, сър.
— Питаш си боя! — изрева Темпъл. — И ще го получиш, ако не говориш любезно.
— Млъкнете и двамата, опитвам се да мисля — Сиуард започна да обхожда квартердека, навел глава. С едната си ръка се опитваше да пристегне робата си, а с другата поглаждаше брадичка.