— Сър, имаме само един шанс и то малък — каза Уайът.
Мистър Темпъл взе тоягата си и закрачи към него.
— Спри, Темпъл! — нареди капитанът, обръщайки се към Уайът. — Обясни, кормчия.
— От това разстояние и със сушата зад нас, дакките не могат да видят „Бурята“. Виждат само фенерите.
— Бога ми! Прав си, угасете тези…
— Не, сър, почакайте — спря го Уайът. — Ние искаме те да ги виждат. Потапяме голямата лодка и я екипираме с два пръта, на които окачваме фенерите. Угасяваме нашите и отплаваме. Хората от Дакка ще преследват лодката цяла нощ. Междувременно ще можем да се отскубнем, да уловим вятъра и безопасно да достигнем Уесбаден.
— Но това не е по курса ни.
— По дяволите заповедите, сър. Ако не заплуваме по вятъра, дакките ще ни настигнат утре вечер.
— Аз съм капитан на този кораб! — изрева Сиуард. — Още едно избухване и няма да обуздавам мистър Темпъл.
Капитанът погледна към чакащия екипаж. Всички бяха вперили очи в него. Отново закрачи с наведена глава.
— Сър? — попита Бишъп. — Заповеди?
— Не виждаш ли, че мисля, човече?
— Да, сър.
Платната заплющяха, тъй като корабът започна да губи ъгъла на вятъра.
— Потопете голямата лодка — заповяда най-сетне Сиуард. — Снабдете я с пръти и фенери.
— Посока?
Сиуард потропа с пръсти по устата си.
— Не е нужно да ти напомням, капитан Сиуард — рече присъединяващият се към тях Траник, — че е от изключителна важност да достигнем пристанището на Дагастан без закъснение.
Сиуард отново потропа по устните си.
— Четирима да се качат в лодката и да гребат с все сили към Уесбаден. Дакките ще решат, че сме ги видели и ще очакват да се отправим натам, но „Бурята“ запазва сегашния си курс. Без моя заповед никаква светлина няма да се пали на кораба. И искам пълна тишина. Чухте ли ме? Нито звук.
— Ай, сър.
Сиуард хвърли поглед към Уайът, който отвратено поклати глава. Капитанът не му обърна внимание и се обърна към лейтенанта си.
— Заемете се, Бишъп.
— Ай-ай, сър.
— Трябваше да се обявиш доброволец за лодката — прошепна Уайът на Ейдриън. — Всички ние трябваше да го сторим.
Все още бе мрачно, а полумесецът отдавна се бе удавил в морето. Корабът бе тих, в съответствие със заповедите на капитана. Дори и вятърът бе затихнал и съдът се поклащаше застинал и умълчан в мрака.
— Не одобряваш особено решението на Сиуард? — прошепна в отговор Ейдриън.
— Дакките са по-умни от него.
— Поне му дай шанс. Може да помислят, че сме побягнали.
Уайът се изсмя тихо:
— Ако ти беше капитан и искаше да избягаш от по-бързи кораби посред нощ, щеше ли да оставиш фенерите запалени? Номерът с тях щеше да мине само ако мислят, че не сме ги видели.
— Виж, за това не бях помислил — призна Ейдриън. — Скоро ще узнаем дали са захапали въдицата. Развиделява се.
— Къде е Ройс с неговите орлови очи? — попита Уайът.
— Отиде да спи, след като му свърши смяната. Годините ни научиха да ядем и спим, когато имаме възможност, за да не съжаляваме впоследствие.
Взряха се в морето.
— Може би капитанът е бил прав — каза Ейдриън.
— Какво искаш да кажеш?
— Не ги виждам.
Уайът се изсмя.
— Не ги виждаш, защото не можеш да видиш нищо, дори хоризонта. Над водата има мъгла. Случва се по това време на годината.
Стана по-светло и Ейдриън се убеди в правотата на Уайът. Гъст сив килим от облаци ги заобикаляше.
Лейтенант Бишъп се покатери до квартердека и тихо потропа на капитанската каюта.
— Поръчахте да бъдете събуден на развиделяване, сър — прошепна той.
Капитанът излезе, този път в униформа, гордо крачейки към мостика.
— Мъгла, сър.
Капитанът се намръщи.
— Виждам, мистър Бишъп. Не съм сляп.
— Не, сър.
— Прати хлапе с далекоглед на гротмачтата.
— Мистър Уесли — тихо се провикна Бишъп. Кадетът дотича. — Качете се на марса и докладвайте.
— Ай, сър.
Капитан Сиуард, олюлявайки се на токове и взирайки се в мъглата, бе извил едната си ръка зад гърба.
— До този момент нещата изглеждат обещаващо, не е ли така, мистър Бишъп?
— Наистина, сър. Мъглата още повече ще допринесе за скриването ни.