На „Бурята“ битката се развиваше лошо. Поне половината екипаж бе убит или на умиране. Не се виждаха никакви платна, тъй като те бяха приоритетна цел на нападателите. Палубата бе почерняла от яки полуголи мъже, които обикаляха бака с факли, отбягвайки стрели в опитите си да достигнат фалшборда.
По насочи тартаната встрани от „Бурята“. Вятърът улови платната и малкият кораб тихо се плъзна по водата. С унищожени платна, „Изумрудената буря“ стоеше неподвижно във водата. Лесно можеше да се заобиколи. По останалите даккански кораби бяха останали само минимален брой моряци, ала това нямаше значение, тъй като всички очи бяха насочени към „Бурята“. Доколкото Ейдриън можеше да прецени, никой не ги беше видял.
— Обръщам я — каза По. — Ейдриън, хвани онова въже там. Всички да се оглеждат във водата за Уайът и Ройс.
— Ройс? — отвратено попита Дърнинг. — За какво ни е тоя убиец? И сам мога да се оправя с такелажа.
— Защото Уайът каза така — отвърна По.
— Ами ако не можем да ги намерим? А ако бъдат убити, преди да успеят да напуснат кораба?
— Аз ще реша тогава — рече По.
— Ти? Малоумен си, хлапе. Чумата да ме тръшне, ако позволя на сополче като теб да ме командва! Проклетият Дейвис е прекарал повече години в морето от теб, а той е истински идиот. Не открием ли Деминтал след първия опит, аз ще командвам.
— Както казах — повтори По, — ще реша, когато това стане.
Дърнинг се усмихна заплашително, ала Ейдриън не мислеше, че застаналият на кърмата По е видял това в мрака.
Ройс веднага изскочи на палубата при сигнала.
— Нямаме много време — каза му Уайът. — Капитанската каюта ще бъде приоритет.
Той изкърти вратата с ритник.
Изцяло застлана с килим, цялата задна част на кораба представляваше луксозна каюта. Копринени драперии в златно и кафяво обгръщаха стените. Мебелировката бе съответстващо тапицирана, завивките на леглото също бяха от коприна. На една от стените висеше картина, изобразяваща окъпан в светлина човек с изобразен по лицето му възторг, протегнал ръце към спускащо се към него бяло перо. Сребърни фенери висяха над огромните кърмови люкове. Срещу леглото имаше огромно бюро.
Уайът бързо огледа стаята, сетне се приближи до него. Бързо издърпа чекмеджетата.
— Прибрал е заповедите на сигурно място.
— Като например сейф? — попита Ройс, отмятайки една драперия, за да разкрие голяма колкото амбразура вратичка. — Винаги ги крият зад драперии.
— Можеш ли да го отвориш?
Ройс се подсмихна. Извади инструмент от колана си и няколко секунди по-късно вратичката стоеше отворена. Уайът се пресегна, награби пергаментите и ги мушна в чанта.
— Да се махаме оттук — рече, втурнал се към вратата. — Скочи откъм щирборда. По ще ни вземе.
Пристъпвайки извън каютата, попаднаха в суматоха. Набити мъже, боядисани в червено, заливаха палубата от двете страни. Всеки от тях носеше къс широк меч или брадва, с които сечеше наред. Само шепа хора стояха на средната палуба. Останалите бяха отстъпили в бака. Опиталите да се сражават умираха. Ройс излезе от каютата тъкмо навреме, за да види как Дайм, неговият мачтови командир, почти бива разсечен на две от дакканска брадва.
Лейтенант Бишъп и останалите не бяха потърсили укритие, ала сега, когато палубата гъмжеше от дакки, побягнаха. Намушкан в гръб, лейтенант Грийн се строполи. Падайки, той се пресегна слепешката и сграбчи кадет Берил, когото също събори. Берил изруга и го изрита, ала се изправи твърде късно. Дакките го заобиколиха.
— Помогнете ми! — извика той.
Ройс гледаше как екипажът не му обръща внимание и продължава да бяга — с изключение на един. Кадет Уесли дотича обратно и тъкмо навреме намушка най-близкия дакканец, който, изненадан от рязкото обръщане, не можа да реагира. Размахвайки меча си с две ръце, Уесли разсече гърдите на следващия главорез и го изрита.