— Берил! Насам, тичай! — викна.
Берил замахна към дакките, сетне затича към Уесли. Бяха бързо обградени. Дакките започнаха да ги изтласкват все по-далеч от бака. Изстреляна от екипажа стрела спаси Уесли от обезглавяване, докато двамата се защитаваха отчаяно. Притиснати от многобройните си противници, отстъпиха до борда.
Дакканско острие разсече ръката на Берил, сетне и хълбока му. Той изкрещя, изпускайки меча си. Уесли се хвърли между Берил и нападателя му. Младият кадет нанасяше бесни удари, опитвайки се да защити другия. Тогава бе ранен. Олюля се назад и посегна да се хване за мрежата, ала пропусна и падна зад борда. Сам и невъоръжен, Берил запищя. Отсичането на главата му от наобиколилите го дакки сложи край на писъците му.
Никой не забеляза Уайът или Ройс да се прокрадват из сенките на кърмата, търсейки къде да скочат във водата. Приклекнаха точно над прозорците на капитанската каюта. Ройс тъкмо се канеше да скочи, когато зърна Траник да излиза на палубата. Стражът се изкачи от трюма с факла в ръка, като че ли просто идваше да провери какъв е целият този шум. Поведе серетите на главната палуба, където те бързо построиха стена около него. Виждайки пристигналите подкрепления, дакките нападнаха. Атакуващите бяха посечени от серетските мечове. Нифронските рицари не бяха нито моряци, нито гребни роби. Знаеха как се борави с оръжие и как да поддържат боен ред.
Притискайки торбата към гърдите си, Уайът скочи.
— Ройс! — провикна се кормчията от водата.
Ройс гледаше, впечатлен от уменията и храбростта на рицарите. Изглеждаше, че може да наклонят везните в своя полза. Тогава Траник хвърли факлата си в трюма. Засвистя въздух, сякаш корабът издишаше дълбоко. Последва гръм, разтърсил дървото под краката на крадеца. Огнени езици блъвнаха от всеки люк и отвор, въздухът се изпълни с писъци и стонове. А в сиянието на горящо дърво и плът, Ройс видя стражът да се усмихва.
Ейдриън и малкият екипаж на откраднатия кораб точно бяха достигнали щирборда на „Бурята“, когато избухна ярка светлина. „Изумрудената буря“ се обви в пламъци. След малко повече от минута огънят бе обгърнал палубата. Хората по такелажа нямаха друг избор, освен да скочат. От тази височина телата им разсякоха водата с гръмък звук. Въжетата се подпалиха и се скъсаха, реите паднаха като подпалени клони. Мракът на беззвездното небе отстъпи пред сиянието на „Изумрудената буря“, превърнала се в плаваща клада. Онези, които бяха близко до бордовете, скочиха в морето. Писъци, викове и пукотът на пламъците изпълниха нощта.
Гледайки към черната вода, чиято повърхност бе оживяла от отражения, Ейдриън зърна руса коса и тъмна униформа.
— Хванете се, мистър Уесли! — викна той, хвърляйки въже.
Чувайки името си, Уесли се огледа. Лицето му носеше същото изражение като на събуден от сън. Най-сетне забеляза Ейдриън. Хвана въжето и бе изтеглен на палубата като риба.
— Хубаво е да сте на борда, сър — каза му Ейдриън.
Уесли се мъчеше да си поеме дъх и се приведе, повръщайки вода.
— Приемам, че сте щастлив да сте на борда.
— Уайът! — викна По.
— Ройс! — повика Ейдриън.
— Там! — рече Дърнинг, сочейки.
По завъртя кормилото и заплуваха към звука на плясъци.
— Това са Бърни и Стаул — оповести Грейди от мястото си на носа.
Двамата мигновено се покачиха по корабните въжета.
— Още плясъци натам — посочи Дейвис.
По не трябваше да променя курса, тъй като плувците се справяха доста добре. Дейвис първи им се притече на помощ. Протегна ръка и бе намушкан в гърдите, сетне хвърлен във водата.
Сега Ейдриън ги видя — смугли, боядисани диваци с дълги кинжали и проблясваща на пламъците кожа. Грабнаха въжетата и се закатериха като плъхове по тартаната.
Ейдриън извади меча си и замахна към най-близкия, който отбягна удара и упорито продължи да се катери. Тенкинският воин Стаул промуши друг в лицето и въпросният дакканец с вик цамбурна обратно във водата. Бърни и Уесли също се присъединиха, удряйки бясно. Накрая дакките се отказаха и изчезнаха в мрака.
— Другият борд! — изкрещя Уесли.
Стаул и Бърни заеха позиции край щирборда, ала движение нямаше.
— Някаква следа от Дейвис? — попита Ейдриън.