— Напротив, разполагаш — каза Траник. — На „Бурята“ бе заръчано да достави мен, мистър Булард, доктор Леви, Бърни и Стаул до Дагастан. Главният товар потъна, ала като имперски офицер, твой дълг е да изпълниш мисията на капитан Сиуард.
— С цялото ми уважение, Ваше превъзходителство, няма как да проверя думите ви.
— Всъщност има — Уайът измъкна омачкан свитък от чантата си. — Това са заповедите на капитан Сиуард.
Уесли пое влажния свитък и попита:
— Но как се сдобихте с тях?
— Знаех, че ще се нуждаем от карти, за да се ориентираме. Преди да напусна „Бурята“ влязох в капитанската каюта и в бързината награбих, каквото ми попадна. Снощи открих, че съм взел нещо повече от карти.
Уесли кимна, приемайки тази версия — и както Ейдриън си помисли, решавайки да не разпитва повече. Поспря за миг, преди да се зачете. Повече мъже бяха будни. Дочули разговора, наблюдаваха Уесли с интерес. Когато приключи, той погледна към Уайът.
— Имаше ли писмо?
— Ай, сър — каза той, подавайки му запечатан пергамент.
Уесли внимателно го прибра в куртката си, без да го отваря.
— Ще поддържаме курс към Дагастан. Имперските флотски закони ме задължават да сторя всичко по силите си да изпълня мисията на „Бурята“.
Глава 13
Меленгарската вещица
Модина се взираше от прозореца по обичайния си начин, незаинтригувана, наблюдавайки света. Беше късно и се страхуваше да заспи. Сънят винаги донасяше кошмарите за миналото, за баща й, за онова мрачно място. Повечето нощи стоеше будна, изучавайки сенките и плуващите пред звездите облаци. Ивица лунно сияние огряваше двора. Забеляза я как пълзи по статуите и стената на портата, като обгърналия камъните бръшлян. Някога зелено, растението сега бе печалночервено. Щеше да потъне в зимен сън, преструвайки се на увехнало, ала щеше да остане вкопчено в стената. Дори и вехнещо, нямаше да отпусне отчаяната си хватка. Защото го очакваше пролет.
Тропането по вратата на спалнята й я сепна. Погледна объркано. Никой не чукаше на вратата с изключение на Джерълд, който винаги го правеше съвсем внимателно. Амилия често идваше и си отиваше, ала никога не чукаше. Който и да беше отвън, удряше по вратата с ярост.
Тропането се повтори, този път толкова силно, че резето издрънча, сякаш заплашвайки да се строши. Изобщо не й мина през ума да попита кой е там. Изобщо не й мина през ума да се страхува. Дръпна резето и отвори вратата.
На прага стоеше мъж, когото тя разпозна смътно. Лицето му бе зачервено, очите — изцъклени, а яката на ризата му бе разтворена.
— Ето къде сте — възкликна той. — Най-сетне съм възнаграден с присъствието Ви. Нека ми бъде позволено да се представя отново, в случай, че сте ме забравили. Аз съм Арчибалд Белънтайн, дванадесети граф на Чадуик.
Той се поклони ниско, пристъпвайки непохватно заради загубата на равновесие.
— Разрешавате ли да вляза?
Императрицата не каза нищо. Графът прие това за покана и пристъпи в стаята. Повдигна пръст до устните си.
— Шт, трябва да сме тихи, за да не открият, че съм тук.
Графът се олюляваше, очите му шареха по дребното тяло на Модина. Устата му висеше отворена, главата му се движеше нагоре-надолу, сякаш за да спести на очите движението.
Модина бе облечена само в тънката си нощница, но не направи опит да се загърне.
— Красива сте. Помислих си това, още щом Ви видях. Ала не ми позволяваха да Ви посетя.
Графът измъкна манерка от нагръдния си джоб и отпи.
— В крайна сметка, аз съм героят на Вашата армия, не е справедливо Етелред да Ви притежава. Трябва да сте моя! Заслужил съм Ви! — изкрещя, размахвайки юмрук във въздуха.
Поспирайки, той погледна към отворената врата, сетне продължи:
— Че какво изобщо е направил Етелред? Моята армия спаси Акуеста и щеше да срази Меленгар, само ако бяха ме е оставили. Ала те не ми дадоха. И знаете ли защо? Знаеха, че ако завладея Меленгар, щях да стана прекалено велик и нямаше да могат да ми попречат. Завиждат ми. А сега Етелред планира да Ви отмъкне, ала Вие сте моя. Моя! — изкрещя последната дума, сетне се сви. Отново вдигна пръст до устните си. — Шт.