Модина го наблюдаваше с леко любопитство.
— Как е възможно да желаете него? — удари се така силно с юмрук, че гърдите му изкънтяха. — Не съм ли красив? Не съм ли млад? — завъртя се наоколо с протегнати ръце, докато не залитна. Възстанови равновесието си, хващайки се за таблата на леглото. — Етелред е дърт, дебел пъпчивец. Знаете ли това? Той не се интересува от Вас. Домогва се само до короната.
Графът спря за миг, за да огледа празната стая.
— Не ме разбирайте погрешно — прошепна развълнувано той. Приведе се тъй напред, че трябваше да постави глава на рамото й, за да не падне. — Аз също искам короната. Всеки, който казва друго, е лъжец. Кой не би искал да бъде император на света, но — вдигна треперещ пръст — яз Ви обичам.
Той спря, заливайки лицето й с горещ дъх. Облиза устни и погали кожата й през тънката нощница. Ръката му се вдигна от рамото й и се плъзна по врата й, пръстите му заравяйки се в косата й.
— Етелред никога не би Ви гледал по този начин — Арчибалд взе ръката й и я притисна към гърдите си. — Сърцето му никога няма да тупти като моето само заради присъствието Ви. Искам власт. Искам трона, но също желая и Вас.
Той погледна в очите й.
— Обичам Ви, Модина. Обичам Ви и Ви искам за себе си. Трябва да станете моя жена.
Притисна я към себе си и я целуна по устата, впивайки устни до зъбите й. Тя не се възпротиви — остана безразлична. Графът се отдръпна и погледна лицето й. Единствената нейна реакция се състоеше в премигване.
— Модина? — Амилия влезе в стаята. — Какво става тук?
— Нищо — тъжно каза Белънтайн. Погледна към Модина. Отново претърси с очи лицето й. — Абсолютно нищо.
Обърна се и излезе.
— Добре ли си? — Амилия се втурна до императрицата, вдигайки косата й и оглеждайки тялото й. — Той нарани ли те?
— За регент Етелред ли ще се омъжа?
Амилия задържа дъха си и прехапа устна.
— Разбирам. Кога щеше да ми кажеш? На първата брачна нощ?
— Аз… научих едва наскоро. Бе се случил онзи инцидент в кухнята и не исках да те разстройвам.
— Това не ме разстройва, Амилия. Благодаря ти, че се отби.
— Но…
— Нещо друго ли има?
— А, не, просто… внезапно си различна. Трябва да поговорим за това.
— Какво има да говорим? Ще се омъжа за Етелред, така че да стане император.
— Все още ще бъдеш императрица.
— Да, да, няма нужда да се притесняваш. Чувствам се отлично.
— Никога не се чувстваш отлично.
— Нима? Трябва да е заради добрите новини, че ще бъда булка.
Амилия изглеждаше ужасена.
— Модина, какво става? Какво ти се върти в главата?
Модина се усмихна:
— Всичко е наред, Амилия. Всичко ще бъде отлично.
— Престани да използваш тази дума! Наистина ме плашиш — каза Амилия, посягайки към нея.
Модина се отдръпна, отивайки към прозореца.
— Съжалявам, че не ти казах. Съжалявам, че нямаше пазач пред вратата. Съжалявам, че трябваше да чуеш това от пропития с бренди дъх на…
— Вината не е твоя, Амилия. За мен е важно да знаеш това. За мен само ти имаш значение. Удивително е колко безполезен е животът без някой, за когото да се грижиш. Баща ми разбираше. Някога не знаех, ала сега и аз го разбирам.
— Какво разбираш? — запита Амилия, тресейки се.
— Че животът няма стойност — само това, което правиш с него, му придава смисъл.
— И какво възнамеряваш да правиш със своя, Модина?
Модина се насили да се усмихне отново. Пое главата на Амилия в ръце и я целуна нежно.
— Късно е. Сбогом, Амилия.
Очите на Амилия се разшириха от ужас. Главата й се заклати все по-бързо.
— Не, не, не! Ще остана тук. Не искам да те оставям сама тази нощ.
— Както желаеш.
Амилия изглеждаше доволна за миг, сетне страхът отново се прокрадна.
— Утре ще пратя пазач да те наблюдава.
— Естествено — отвърна Модина.
Удържайки на думата си, Амилия остана в спалнята на Модина цяла нощ, ала се измъкна призори, докато императрицата все още спеше. Отиде в кабинета на началника на стражата и нахлу непоканена.
— Защо нямаше стражник пред вратата на императрицата снощи? Къде е Джерълд?
— Не можехме да отделим хора, милейди. Имперската охрана е твърде натоварена. Търсим вещицата, принцесата от Меленгар. Регент Салдур ми нареди да използвам всичките си хора за търсенето й.