Пазачите не обърнаха внимание на влизането й. Прие това като добър знак, че още никой не бе свързал чистачката Елла с Вещицата от Меленгар. Трябваше само да направи заклинанието и отново да си излезе.
Прекоси вътрешния двор към зеленчуковата градина. Прибирането на реколтата бе отминало и почвата бе подготвена за предстоящата пролет. Меката пръст щеше да й позволи да начертае кръга и нужните символи. Стискаше кесийката с коса, все още намираща се в джоба на роклята, сетне се огледа. Нищо подозрително. Малцината стражници не й обръщаха внимание.
Колкото се може по-небрежно започна да чертае кръг, влачейки крака в земята. Приключвайки, премина към по-усложнения процес на изчертаването на руните, което отне повече време да бъде изпълнено с палеца на крака й, вместо с ръка и парче тебешир. Същевременно се притесни, че рисунката й щеше да бъде видима от по-горните прозорци.
Тъкмо приключваше предпоследната руна, когато от двореца излезе стражник и пое към нея. Тя моментално клекна, преструвайки се, че копае. Ако я попиташе, щеше да каже, че Ибис я е пратил да потърси за картофи или че търси изтървания ключ за килерчето. Нуждаеше се да бъде невидимата слугиня още един път. Бързо стана ясно, че той се е отправил точно към нея. Докато войникът се приближаваше, тя мислеше само за Хилфред и как й се искаше да го бе целунала за сбогом.
Амилия беше в кабинета си, бързо давайки инструкции на Нимбус. Бяха приключили едва няколко неща от подготовката за сватбата. Ако му възложеше достатъчно задачи, можеше да се върне при Модина. Настойчивостта не я оставяше на мира.
— Справиш ли се с това, ела да ти дам допълнително — рязко му каза тя. — Трябва да се върна при императрицата. Мисля, че може да направи нещо глупаво.
Нимбус вдигна глава.
— Със сигурност императрицата е до известна степен ексцентрична, но ако позволите, никога не ми се е виждала глупава, милейди.
Амилия подозрително присви очи.
Нимбус бе добър и верен служител, ала тези думи не й харесаха.
— Струва ми се, че забелязваш прекалено много, Нимбус. Това не е добро качество в императорския дворец. Невежеството е по-добра тактика за оцеляване.
— Просто се опитвам да ви развеселя — отвърна той, звучейки леко обиден.
Амилия се намръщи и се отпусна в стола си.
— Съжалявам. Започвам да звуча като Салдур, нали?
— Все още трябва да поработите над заплашителността на прикритите си заплахи. По-дълбок глас би помогнал, а може би играта с кинжал или лекото поклащане на чаша вино.
— Не те заплашвах. Просто…
Той я прекъсна:
— Шегувах се, милейди.
Амилия се намръщи, сетне взе пергамент от бюрото си, сви го на топка и го хвърли към него.
— Наистина, не зная защо те наех.
— Надали е било заради хумора ми.
Амилия събра куп пергаменти, перо и мастилница. Отправи се към вратата.
— Днес ще работя от стаята на Модина. Ако ти трябвам, ще ме намериш там.
— Разбира се — рече той, докато тя излизаше.
Надолу по коридора видя Ана да носи поднос храна.
— Ана — викна тя, втурвайки се към нея. — Казах ти да останеш с императрицата!
— Да, милейди, но…
— Но?
— Тя ме помоли да й занеса закуска.
По гърба на Амилия полазиха студени тръпки. Императрицата я била помолила.
— Тя говорила ли е с теб преди?
Едва сдържайки сълзите си, Ана поклати глава.
— Не, милейди, бях много горда. Дори знаеше името ми.
Амилия се втурна към стълбите с разтуптяно сърце. Достигайки върха им и наближавайки спалнята, тя се страхуваше от възможното откритие. Нимбус бе прав — дори повече, отколкото подозираше. Модина не беше глупава. Умът на Амилия излагаше пред нея какви ли не видения. Стигайки до вратата, изблъска Джерълд настрана и нахлу в стаята на императрицата. Стегна се, но видяното надхвърляше най-буйните й фантазии.
Модина и Елла седяха заедно на леглото на императрицата, хванати ръка за ръка, и си говореха.
Амилия стоеше шокирана. И двете я погледнаха, когато влезе. Изражението на Елла бе изпълнено със страх, а лицето на Модина бе спокойно както винаги, като че ли я бе очаквала.
— Елла? — възкликна Амилия. — Какво прав…