— Джерълд — прекъсна я Модина, — отсега нататък никой — никой — няма да влиза без мое изрично разрешение. Ясно ли е?
— Да, Ваше Високопреосвещенство — той виновно сведе поглед.
Модина махна с ръка.
— Вината не е твоя. Не ти казах. Сега затвори вратата.
Той се поклони и изпълни заповедта.
Амилия стоеше мълчалива. Устата й бе отворена, ала никакъв звук не излезе от нея.
— Седни, преди да си се строполила, Амилия. Искам да те запозная с една моя приятелка. Това е Ариста, принцесата на Меленгар.
Амилия се опита да придаде смисъл на безсмисленото.
— Не, Модина, това е Елла — чистачка. Какво става тук? — отчаяно запита Амилия. — Помислих си… помислих си, че ти… — очите й попаднаха на счупената кана и парчетата стъкло в ъгъла.
— Зная какво си си помислила — рече императрицата, поглеждайки към прозореца. — Това е още една причина, поради която трябва да приветстваш Ариста. Ако не я бях видяла в двора и осъзнала… както и да е, искам двете да бъдете приятелки.
Умът на Амилия все още бясно се завихряше. Модина изглеждаше по-ясна от когато и да било, ала говореше нелепици. Може би само звучеше разумна. Може би съвсем се бе побъркала. Като нищо можеше да обяви Ред, кучето от кухнята, за посланик на Ланкстиър.
— Модина, зная, че си мислиш, че това момиче е принцеса, но само преди седмица се мислеше за мъртва, помниш ли?
— Значи мислиш, че съм луда?
— Не, не, просто…
— Лейди Амилия — Елла заговори за пръв път, — казвам се Ариста Есендън и съм принцесата на Меленгар. Императрицата не е луда. С нея сме стари приятели.
Амилия се взираше объркано в тях. И двете ли бяха побъркани? Как… Мили Марибор! Тя е! Дългите нокти, начинът, по който бе издържала на погледа й, храбрите въпроси за императрицата. Елла беше Вещицата от Меленгар.
— Махни се от нея! — изкрещя Амилия.
— Амилия, успокой се.
— Тя се преструваше на чистачка, за да се добере до теб.
— Ариста не е тук, за да ми навреди. Не, нали? — обърна се тя към Елла, която поклати глава. — Ето, видя ли? Сега ела и седни при нас. Чака ни много работа.
— Тракия… — заговори Елла, поглеждайки нервно към Модина. Императрицата вдигна ръка.
— И двете трябва да ми се доверите — рече Модина.
Амилия поклати глава.
— Но как бих могла? Защо? Тази жена…
— Защото — прекъсна я императрицата — трябва да помогнем на Ариста.
Амилия би се изсмяла на нелепостта, ако Модина не изглеждаше тъй сериозна. През цялото време, в което се грижеше за нея, Амилия никога не я бе виждала тъй съсредоточена. Чувстваше се объркана. Неясната Модина бе изчезнала, ала все още говореше объркано. Трябваше да я накара да разбере, за нейно собствено добро.
— Модина, пазачите издирват тази жена. С дни претърсват града.
— Затова трябва да остане тук. Дори и регентите не биха я потърсили в спалнята ми. Тъкмо ще е по-лесно да й помогнем.
— Да й помогнем? За какво? — Амилия бе почти на ръба на лудостта, опитвайки се да разбере абсурдния разговор.
— Да намери Дигън Гаунт, истинския Наследник на Новрон.
Глава 14
Калис
Дагастанското пристанище неизменно изненадваше посещаващите го за пръв път пътешественици от Аврин, които вземаха всички останали за варвари. Калис бе смятан за място, където сбирщини племена живееха в дървени колиби сред гъстата и мистериозна джунгла. Затова повечето посетители биваха шокирани при вида на масивните сгради и елегантните кули, издигащи се по крайбрежието. Градът бе невероятно голям и добре поддържан. Сгради от камък и сиви тухли бяха струпани по хълма, издигащ се над пристанище, което посрамваше дървените пристани на Акуеста. Тук четири дълги каменни кея се простираха в залива, сред които на равни интервали се издигаха величествени кули за нуждите на кипящата търговия. Мачтите на повече от сто кораба, почти всички от тях екзотични търговски съдове, бяха обрамчили брега.
Ейдриън си припомни града веднага щом го зърна. Горещината на древните камъни, ухаещите на подправки улици, знойните жени — все спомени от лекомислената младост, които бе предпочел да забрави. Без съжаление бе оставил изтока зад себе си — и се връщаше не без колебание.
Никакви камбани не зазвъняха в кулите при влизането им в пристанището. Не бе вдигната тревога, когато дакканската тартана с червени платна се приближи. Само един катер се отправи към тях, поздравявайки ги.