— Ен дил дуал лон дуклим? — провикна се към тях пилотът.
— Не те разбирам — отвърна Уесли.
— Как се казва съдът? Кой е капитан?
— Ами… страхувам се, че няма име, но аз съм Уесли Белстрад.
Пилотът отбеляза нещо на плочката си и се намръщи.
— Откъде идвате?
— Ние сме останалият екипаж на „Изумрудената буря“, съд на Нейно Имперско Високопреосвещенство, отплавал от Акуеста.
— По каква работа сте тук и колко време ще останете?
— Извършваме доставка. Не съм сигурен колко време ще ни отнеме.
Пилотът приключи със задаването на въпроси и им направи знак да го последват към кея. На пристана чакаше друг служител, който накара Уесли да подпише няколко формуляра, преди на останалите да бъде разрешено да слязат.
— Според заповедите на Сиуард трябва да се свържем с мистър Диладръм. Ще сляза на сушата и ще се опитам да го намеря — обяви Уесли. — Мистър Деминтал и матрос Стаул ще дойдат с мен. Матрос Блекуотър, ти поемаш командването. Отговаряш за инвентара и кораба.
— Ай, сър — поздрави Ейдриън. Тримата слязоха и изчезнаха сред лабиринта от улички.
— Страхотен късмет имахме със спасяването на оцелели, а? — отбеляза Ейдриън, срещайки Ройс на кърмата.
Другите останаха в средата на корабчето, удивено взиращи се в пристанището. Наистина имаше много за гледане. Необичайни звуци долитаха от града. Биенето на камбани, отекването на гонг, напевните подвиквания на търговците и над всичко това — натрапчивият глас на мъж, пеещ в далечината.
Докери пренасяха товари от и на кораби. Повечето бяха облечени в роби с вертикални ивици, кожата им беше мургава, лицата брадясали. Топове лъскава коприна и прозрачен плат чакаха реда си да бъдат натоварени, заедно с урни тамян и делви благоуханни масла. Каменната украса на околните къщи бе забележителна. Сложни орнаменти от цветя и геометрични форми украсяваха почти всички сгради. Куполите бяха най-често срещаният архитектурен стил — някои позлатени, други украсени със сребро или шарени тухли. По-големите сгради се отличаваха с повече от едно кубе, всяко от които имаше заострен връх.
За пръв път от три дни насам двамата можеха да разговарят на спокойствие.
— Показа огромен самоконтрол, освен това бях впечатлен с дипломатичното ти разрешение на малката ни гражданска война — рече му Ейдриън.
— Просто те наглеждам, както помоли Гуен — Ройс седна на дебел куп въжета.
— Гениално беше да посочиш Уесли — отбеляза партньорът му. — Ще ми се аз да се бях сетил за това. Хлапето ми допада. Видя ли как взе Стаул и Уайът със себе си? Уайът познава доковете, а Стаул разбира езика и вероятно се ориентира из града. Напълно смислен избор, а същевременно двамата са и тези, които биха създали най-много неприятности в негово отсъствие. Прилича на брат си повече, отколкото осъзнава. Срамота е, че са родени в Чадуик. Белънтайн не ги заслужава.
— Нещата не изглеждат добре. Знаеш това, нали? — попита Ройс. — Оръжията и платата на Мерик потънаха, всички командващи са мъртви. Не виждам накъде да вървим сега.
Ейдриън приседна до него. Водата леко облизваше корпуса на тартаната, а над главите им крещяха чайки.
— Но все още имаме заповедите на Мерик и онова писмо. Какво пишеше в него?
— Не го прочетох.
— Не беше ли ти този, който ме нарече глупав, защото…
— Нямах възможност. Уайът моментално награби документите. Сетне се случи онази малка неприятност с подпаления кораб и дългото плуване. Сега са у Уесли, а той почти не спа. Нямаше кога да го прочета.
— Тогава ще трябва да се навъртаме, докато не ти се удаде да надникнеш в писмото — или не разрешим гатанката. Защо й е на империята да праща оръжия на Калис, когато се нуждае от тях за борба с националистите?
— Може би подкупва Калис да се присъедини?
Ейдриън поклати глава.
— Дори Ренидд може да ги надвие. Тук няма организация, няма централизирана власт, само неколцина сражаващи се водачи. Няма как Мерик да убеди достатъчно водители да се бият за Новата империя — повечето от тях дори не са чували за Аврин. Ами елфите? Какво правеха с тях?
— Трябва да призная, самият аз бих желал да узная това — рече Ройс.
Погледът на Ейдриън проследи Траник, който излезе на палубата и легна върху резервните платна на носа. Бе спуснал качулката си, за да му пази сянка, а ръцете си бе скръстил пред гърдите. Почти приличаше на труп, нуждаещ се от ковчега си.