— Добре дошли, добре дошли, господа — топло ги приветства той. — Аз съм Диладръм, вашият гид. Преди да напуснем прекрасния ни град, бихте ли желали да разгледате магазините ни? Аз и моите винтуски приятели ще ви осигурим храна, вода и подслон, както вече бе уговорено, ала ни чака дълго пътуване. Някои стоки от базара могат да направят пътя по-приятен. Например нашите прекрасни вина и ликьори, а може би и привлекателна робиня, която да подслади лагеруването.
Няколко чифта очи се насочиха към дюкяните, където десетки шарени табели приканваха на чужд език. Чуваше се музика — странно подрънкване и пищялки. Ейдриън надушваше агнешко с къри — популярна по тези места гозба.
— Тръгваме моментално — отвърна Уесли по-силно, отколкото бе нужно само Диладръм да го чуе.
— Както желаете, сър.
Гидът тъжно сви рамене. Даде знак на хората си. Винтусите подкараха кервана, пришпорвайки животните с викове и размахване на дълги шибалки.
Един от тях зърна Ейдриън и спря. Челото му се намръщи от напрегнатото взиране. Вик от страна на Диладръм го върна към задълженията му.
— Какво беше това? — попита Ройс. Ейдриън сви рамене, ала другият не остана убеден. — Бил си тук… колко, пет години? Нещо случило ли се е? Нещо, което би желал да споделиш?
— Разбира се — отвърна със саркастична усмивка. — Веднага след като ми разкажеш как си избягал от Манзант и защо така и не си убил Амброуз Муур.
— Съжалявам, че попитах.
— Бях млад и глупав — каза Ейдриън. — Но мога да ти кажа, че Уайът е прав за джунглата. Трябва да сме нащрек с Гайл.
— Срещал ли си го?
Ейдриън кимна.
— Познавам повечето от военачалниците на Гур Ем, ала съм убеден, че отдавна са ме забравили.
Сякаш дочул тези думи, винтусът отново погледна към Ейдриън през рамо.
— Навътре от Дагастан е все нанагорнище — казваше Диладръм. Крачеха по тясна пътечка сред обработваеми земи. Тук-таме се виждаха куполести колиби от трева. — Тъй е навсякъде. Откъм морето човек винаги се изкачва. Това прави сбогуването по-трудно, ала завръщането е още по-приятно.
Вървяха по двама. Начело крачеха Уесли и Диладръм, следвани от Уайът и По, Ройс и Ейдриън. Групата на Траник вървеше на опашката на кервана — след винтусите и животните. Да вървят пред стража беше смущаващо, ала беше по-добре, отколкото да бъдат в непосредствена близост. За шишкав дребосък Диладръм крачеше доста бързо, пристъпвайки енергично и забивайки тояжката си умело. Наведе периферията на инак безформената си шапка, за да предпази очите си от слънцето. Изглеждаше комично, макар на Ейдриън да му се искаше също да си има шапка, дори и глупава на вид.
— Какви точно са инструкциите ти относно нас? — обърна се към Диладръм Уесли.
— Платено ми е да отведа офицерите, товара и екипажа на „Изумрудената буря“ до Замъка на четирите вихъра в Дур Гурон.
— Това ли е резиденцията на Ерандабон Гайл?
— Да, това е крепостта на Пантерата от Дур Гурон.
— Пантера?
Диладръм се изкикоти:
— Така винтусите наричат военачалника. Простовати хорица, но работят много усилено, както виждате. Пантерата е легенда сред тях.
— Герой? — поправи го Уесли.
— Една пантера не е герой за никого. Пантерата е огромна котка, която се крие в джунглата. Призрак за дирещите я, смъртоносна за плячката, ала за онези, които не ловува, тя е просто достойно за почит създание. Пантерата не се занимава с винтусите, ала до тях достигат истории за неговата жестокост и коварство.
— Ти не си винтус?
— Не, ербонец съм. Ербон се намира на северозапад, недалеч от Мандалин.
— Ами тенкините? — попита Уесли. — Военачалникът един от тях ли е?
Изражението на Диладръм помрачня.
— Да. Тенкините са навсякъде из тези джунгли.
Той посочи хоризонта.
— Някои племена са по-гостоприемни от други. Не се притеснявайте, аз и моите винтуси знаем добър път. Ще преминем през едно тенкинско село, ала те ни познават и са приятелски настроени. Като онзи, когото вие наричате Стаул. Ще преминем без проблеми.