Спусна се мрак и повечето се оттеглиха по шатрите. Антън Булард вече бе в своята, точно както не бе излизал от каютата си на кораба. Светлината в шатрата хвърли силуетите на Булард и Бърни върху платнището. Няколко часа по-късно Бърни излезе. Миг по-късно Ройс застана до него.
— Как си, Бърни? — поздрави го Ройс. — На разходка ли отиваш?
— Всъщност дирех място да се облекча.
— Хубаво, ще дойда с теб.
— Ще дойдеш с мен? — нервно запита другият.
— Помагал съм на хората да се облекчат от тежестта на много неща — Ройс го прегърна през рамо, отдалечавайки го от шатрите. Още веднъж Бърни трепна. — Много сме нервни.
— Не смяташ ли, че имам добра причина?
Ройс се усмихна и кимна.
— Тук ме спипа. Все още не мога да открия какво си мислиш.
Двамата се бяха отдалечили от подредените в кръг шатри, доста извън сиянието на лагерния огън, а Ройс продължаваше да го отдалечава.
— Идеята не беше моя. Просто следвах заповеди. Нима ме смяташ за толкова глупав, че да се…
— Чия идея беше?
Бърни се поколеба за миг.
— На Траник — рече той и бързо добави. — Но той просто искаше да те разкървавят. Не мъртъв, само ранен.
— Защо?
— Наистина не зная.
Спряха сред мрачна просека. Жаби се обаждаха колебливо, притеснени от навлеците. Лагерът се бе свел до далечен проблясък.
— Би ли споделил какво правиш тук?
Бърни се намръщи.
— Знаеш, че няма да го сторя, дори и ако това ще спаси живота ми. Не би си струвало.
— Но за Траник ми каза.
— Траник не ми харесва.
— Значи не той е онзи, от когото се страхуваш. Мерик ли е?
— Мерик? — Бърни изглеждаше откровено объркан. — Слушай, никога не съм те обвинявал за смъртта на Джейд или войната, която беше обявил на Диаманта. Мерик не трябваше да те предава така, не и без да те изслуша.
Ройс пристъпи напред. Бе сигурен, че в мрака под дърветата Бърни го вижда съвсем бегло. Ройс обаче различаваше ясно всяка черта по лицето му.
— Какъв е планът на Мерик?
— От години не съм виждал Мерик.
Ройс изтегли кинжала си, умишлено оставяйки острието да простърже ножницата.
— Значи не си го виждал. Хубаво. Обаче работиш за него — или за друг, работещ за него. Искам да зная къде е и какво е замислил. А ти ще ми кажеш.
Бърни поклати глава.
— А-аз наистина не зная нищо за Мариус или какво прави сега.
Ройс поспря. Всяка бръчица по лицето на Бърни говореше, че той казва истината.
— Какво си имаме тук? — попита Траник. — Уединена среща? Малко сте се отдалечили от лагера, мили момчета.
Ройс се обърна и видя Траник и Стаул. Стаул носеше факла, а Траник държеше арбалет.
— Не е безопасно да се отдалечаваш толкова от приятелите си, но ти май не помисли за това, нали, Ройс? — рече Траник, стреляйки в сърцето му.
— Антън Булард, нали? — попита Ейдриън, надничайки в шатрата.
— Моля? — Антън вдигна глава. Лежеше по корем и пишеше с осечено перо, от което бяха останали само няколко инча. Носеше очила, над чиито стъкълца сега се взираше. — Да, аз съм.
Старецът не беше просто блед — беше бял. Косата му се отличаваше с цвета на алабастър, а кожата му бе набръчкан кварц. Напомняше на Ейдриън на яйце — безцветно и чупливо.
— Исках да се представя — рече Ейдриън, влизайки изцяло вътре. — По време на целия престой в морето нямахме възможност да се запознаем. Аз мисля, че това е жалко, а ти?
— Аз… А ти кой беше?
— Ейдриън. Корабният готвач на „Изумрудената буря“.
— Не ми е приятно да го кажа, Ейдриън, ала не бях впечатлен от готвенето ти. Може би по-малко сол и известно количество вино биха помогнали. Не че това е по-добро — рече, посочвайки към полуизядената си порция. — Твърде съм стар за такива храни. Разстройват стомаха ми.
— Какво записваш?
— О, това ли? Просто бележки. Умът ми не е като преди. Скоро всичко ще забравя и тогава какво ще стане с мен? Историк, който не може да си спомни собственото си име. Наистина би се стигнало дотам. Ако остана жив достатъчно дълго, разбира се. Бърни непрекъснато ме уверява, че няма да преживея пътуването. И вероятно е прав. Той е експерт в тези неща.
— Наистина ли? Какви неща?
— Пещернячество, разбира се. Чувам, че бил много опитен. Двамата с него сме добър екип. Той изкопава миналото, а аз го записвам.