Антън се изкикоти и се разкашля. Ейдриън му наля чаша с вода, която старецът прие с благодарност.
След като Булард се успокои, Ейдриън запита:
— Чувал ли си за човек на име Мерик Мариус?
Булард поклати глава.
— Не, освен ако не съм забравил. Той крал или герой е бил?
— Не, мислех си, че той е човекът, който те е пратил тук.
— О, не. Лично патриархът ни изпрати, макар страж Траник да не ми казва много. Колко пъти в живота си един свещеник има възможността да служи на патриарха? Аз мога да ти кажа с точност: два пъти. Веднъж, когато бях много млад — и сега, когато съм почти мъртъв.
— Смятах те за историк. И свещеник ли си?
— Не приличам на такъв, нали? Перото бе моето призвание, не расото.
— Значи си писал книги?
— Да, най-доброто ми постижение е „Историята на Апеладорн“, която постоянно трябва да допълвам, разбира се.
— Познавам един монах в Уиндското абатство, който много би се радвал да се запознае с теб.
— Това в северен Меленгар ли беше? Минах оттам преди около двадесет години — Антън кимна замислено. — Много ми помогнаха, спасиха ми живота, ако си спомням правилно.
— Значи си тук, за да записваш видяното?
— Не, макар досега да правех и това. Както можеш да си представиш, не излизам особено. Работя главно в библиотеки и из отрупани стаи, четейки стари книги. Преди да се отправя на това великолепно пътуване, се намирах в Тур Дел Фур. Това беше отлична възможност. Патриархът знае за изследванията ми относно древната имперска история, затова съм тук. Нещо като жива версия на моите книги. Предполагам мислят, че ако ми зададат правилните въпроси, отговорът ще изскочи, като оракул.
Ейдриън тъкмо се канеше да зададе друг въпрос, когато Грейди и По надникнаха.
— Ейдриън — повика го По.
— Виж ти, шатрата ми тази вечер е обект на социално внимание — отбеляза Антън.
— Зает съм в момента. Това не може ли да почака? — попита Ейдриън.
— Не мисля. Траник и Стаул току-що последваха Ройс и Бърни в джунглата.
Ройс чу изщракването на спусъка и започна да се движи още преди тетивата да изсъска. Ала рефлексите му не бяха по-бързи от летяща стрела. Върхът й се заби под ребрата му. Силата на изстрела го запрати назад и той се строполи на земята.
— Имаш късмет, че те открихме, Бърни — рече Траник на вцепенения крадец, отдалечавайки се от тялото на Ройс. — Можеше да те убие. Нали това каза, че правели кофаджиите? Сега не се ли чувстваш глупаво, задето каза, че не съм можел да те защитя?
— Можехте да ме уцелите! — сопна се Бърни.
— Престани да преиграваш. Жив си, нали? Пък и чух разговора. Бързо се отрече от мен. В моята професия, липсата на вяра е тежък грях.
— Пък в моята е оправдано — изръмжа Бърни.
— Връщай се в лагера, преди отсъствието ти да е забелязано.
Бърни се отдалечи със сумтене. Траник го проследи.
— Може да се наложи да направим нещо по въпроса — обърна се стражът към тенкина. — Каква ирония, че ти, неверни ми приятелю, си най-непоколебимият ми съюзник.
— Бърни мисли прекалено много. А аз? Аз съм просто алчен, следователно — достоен за доверие. Ще оставим ли тялото?
— Не, твърде близо е до пътя, който ще поемем утре. Не мога да разчитам на животните да го изядат дотогава. Извлечи го настрана. Няколко ярда е достатъчно.
— Ройс? — провикна се Ейдриън откъм пътеката.
— Бързо, идиот такъв. Идват!
Стаул се втурна, забивайки факлата си в земята, грабвайки Ройс на ръце. Пробяга само няколко десетки ярда, когато изруга.
Ройс все още дишаше.
— Изуто! — просъска тенкинът, изтегляйки кинжала си.
— Твърде късно — прошепна Ройс.
Ейдриън ги поведе сред дърветата в посоката, в която се бе отдалечил Ройс. Зърна проблясъка на факла и затича към него. Следваха го Уайът, По, Грейди и Дърнинг.
— Там има кръв — обяви Ейдриън, достигайки забитата в земята факла. — Ройс!
— Разпръснете се! — нареди Уайът. — Разгръщайте тревата и търсете още кръв.
— Насам! — изкрещя Дърнинг, отмествайки папратта. — Там, напред. Двама, Ройс и Стаул!
Ейдриън си проправи път през гъсталака. Ройс дишаше тежко, притиснал ръка към окървавената си рана. Лицето му бе пребледняло, ала очите му оставаха фокусирани.