Принцесата прибра единствената си любима вещ — четка за коса с перлена дръжка — в торба. Надраска оставката си и я остави на бюрото. Посегна към вратата, сетне спря и се обърна. Да я вземе, изглеждаше подобаващо… почти необходимо. Прекоси кабинета и вдигна робата на магьосника. Тя увисна безжизнено в ръцете й. Никой не я беше чистил, ала кръв нямаше. И което бе по-странно, нямаше и дупка. Това я накара да се зачуди — дори и в смъртта си, той оставаше мистерия. Принцесата я нахлузи върху роклята си и установи, че й е тъкмо по мярка — макар Есра да бе почти фут по-висок от нея. Загърбвайки кабинета си, Ариста потъна в нощта.
Есенният въздух бе леден. Принцесата придърпа робата и вдигна качулката. Платът не приличаше на нищо, докосвало кожата й — лек, нежен, ала удивително топъл и удобен. Ухаеше приятно на салифан.
Замисли се дали да вземе кон. Никому нямаше да се свиди да й даде животно, но надали щеше да ходи тъй далече, пък и нямаше против да се разходи. Есрахаддон бе изтъкнал нуждата от бързане, ала би било глупаво да се втурва стремглаво към опасността. Ходенето изглеждаше подходящ начин да се изправи срещу мистериозното и непознатото. Щеше да й даде време да помисли. Предположи, че и Есра би избрал да пътува така. Просто изглеждаше подобаващо.
Напълни един мях на кладенеца и си взе храна. Фермерите, които негодуваха от храненето на войниците, винаги оставяха малко на стълбите на Градската палата. По-голямата част от храната принцесата раздаваше на бедните, което само доведе до появата на повече неща. Тя се запаси с няколко пити сирене, два самуна, ябълки, лук и репи. Не беше кой знае какво, ала щеше да свърши работа.
Нарами меха, намести раницата и се отправи към северната порта. Чуваше как стъпките й ехтят, сливайки се с останалите звуци в нощта. Колко опасно, дори глупаво, да напусне Медфорд, макар и в компанията на Ройс и Ейдриън. Само няколко седмици по-късно поемаше в мрака сама. Знаеше, че пътят й ще я отведе в имперска територия, ала се надяваше, че пътувайки сама не ще привлича внимание.
— Ваше Височество! — изненадано възкликна пазачът при появата й.
Тя се усмихна:
— Би ли отворил портата?
— Разбира се, милейди, но защо? Къде отивате?
— На разходка — отвърна тя.
Стражникът се вторачи невярващо.
— Убедена ли сте? Искам да кажа… — огледа се. — Сама ли сте?
Тя кимна:
— Уверявам те, че ще се оправя.
Пазачът се поколеба за миг, сетне отстъпи и изтегли огромното резе. Опирайки гръб в огромните дъбови врати, бавно отвори едната от тях.
— Бъдете внимателна, милейди. Някакъв странник се навърта наоколо.
— Странник?
— Няколко часа след залез се появи на вратата — беше с качулка. Видях, че не е намислил нещо читаво, така че не го пуснах да влезе. Вероятно е някъде навън и чака да отворя след изгрев. Бъдете внимателна.
— Благодаря ти, ала съм убедена, че ще се оправя — каза тя, промушвайки се край него. Вратата се затръшна зад гърба й.
Ариста пое по пътя, движейки се колкото се може по-тихо и по-бързо. Чувстваше се ободрена, въпреки очакващите я опасности. Напускането на Ратибор без сбогуване беше наложително. Щяха да настояват тя да определи приемника си и да остане за известно време, за да го напътства. Макар да не виждаше причина да бърза, притесняваше се, че прекалено дългото забавяне можеше да се окаже грешка. Пък и не искаше да рискува имперски шпионин да разкрие плана й, пращайки хора да я заловят.
Донякъде се чувстваше по-безопасно на пътя, отколкото в кабинета — бе уверена, че никой не знае къде е или къде отива. Тази мисъл бе приятна, като робата на Есрахаддон. В дните след смъртта му се притесняваше, че тя също може да е застрашена. Убиецът му бе избягал, оставяйки единствено необичайно малък арбалет в дъждовната бъчва на източния площад. Беше сигурна, че убиецът е изпратен от Новата империя, нагърбил се да елиминира надвиснала заплаха. Тя бе Есрахаддоновият чирак, помогнал за осуетяването на преврата в Меленгар, повел бунта в Ратибор. Със сигурност властващите искаха и нейната смърт.
Не след дълго забеляза проблясък недалеч от пътя — малък лагерен огън.