— Не би се осмелил да докоснеш ръкоположен офицер на патриарха. Никой от кралете в Аврин… самите регенти дори не биха ми се противопоставили. Ти си този, който трябва да се притеснява за екзекуция.
Уайът, Грейди и Дърнинг изтеглиха мечове, а Ейдриън пристъпи крачка напред.
— Спрете, господа! — викна Уесли. Те го сториха. — Прав сте, страж Траник. Званието ви наистина оказва известно влияние върху начина ми на отношение към вас. Ако бяхте обикновен моряк, щях да накарам да ви нашибат за неуважение. Напълно съм наясно, че при завръщането си в Акуеста сте в състояние да разрушите кариерата ми, може би да уредите затварянето ми или дори екзекуция. Ала позволете ми да изтъкна, сър, че Акуеста е на страшно много път оттук и че един мъртвец доста се затруднява да урежда каквото и да било. Следователно би било в мой най-добър интерес да ви видя съсечен на място. Лесно бих могъл да обявя вас и матрос Дефо като станали жертва на джунглата.
Бърни изглеждаше разтревожен и пристъпи леко встрани от стража.
— Бих си помислил, че мога да разчитам на прословутия ти кодекс на честта — саркастично рече Траник.
— Можете, сър. И в този миг наистина го правите, защото единствено той ви държи жив в момента. Също така той ще стане причина за екзекутирането ви, ако отново застрашите матрос Мелбърн. Достатъчно ясно ли се изразявам?
Траник се вбеси, но не каза нищо. Просто се обърна и се отдалечи, последван от Бърни.
Уесли издиша шумно и оправи куртката си.
— Как е той? — обърна се към Ейдриън.
— В момента спи, сър. Слаб е, но ще се възстанови. И ви благодаря, сър.
— За какво? — отвърна Уесли. — Имам мисия, матрос Блекуотър. Не мога да позволя хората ми да се избиват един друг. Матроси Дърнинг и Грейди, вземете още неколцина със себе си и пренесете тялото на мистър Стаул обратно до лагера. Нека не го оставяме на зверовете на противната джунгла.
Глава 15
Диренето
— Аз май го видях.
Ариста се събуди. Объркана, първоначално не можа да разбере къде се намира. Обръщайки се, видя осветената от лунна светлина Тракия. Императрицата бе облечена в тънката си нощница, която течението подръпваше. Стоеше изправена, с разпуснати коси и очи, потънали в някаква визия отвъд прозореца.
Почти седмица бе минала, откакто Джерълд бе поканил Ариста в спалнята на императрицата. Чудеше се дали това е знак, че е на прав път. Ако съдбата можеше да говори, със сигурност щеше да произнесе нещо подобно.
Тракия се грижеше за безопасността й, бдейки над нея като майка над новородено. Вече двама войници стояха неизменно пред вратата, получили стриктни заповеди да не допускат никого без разрешение. Само Амилия и Нимбус биваха допускани вътре, а дори и на тях се налагаше да чукат. По настояване на Тракия Нимбус занесе съобщение на Хилфред.
В нощницата си Тракия почти приличаше на момичето от Далгрен, ала имаше и нещо различно — прилично на тъга, ала дори и за това нямаше достатъчно страст. Често седеше и се взираше в нищото с часове, а когато говореше, думите й бяха кухи и безизразни. Никога не се смееше, плачеше или усмихваше. Изглежда успешно се бе превъплътила от оживено селско девойче в императрица — застинала и невъзмутима. Ала на каква цена?
— Беше късно, като сега — каза Тракия, взирайки се през прозореца. Гласът й звучеше отдалечен, подобно на изпаднала в транс. — Сънувах, но скърцащ звук ме събуди. Отидох до прозореца и ги видях. Бяха в градината. Хора с факли, поне дузина, докараха затворена кола. Бяха рицари, облечени в алено-черни брони, като онези в Далгрен. Говореха за затворения в колата като за чудовище. Макар да беше окован и с качулка, пак се страхуваха от него. След като го отведоха, колата бе откарана.
Тракия се обърна към нея.
— Досега си мислех, че и това е било сън. Имам много кошмари.
— Преди колко време се случи това?
— Три месеца, може и повече.
Потрепервайки, Ариста седна. Огънят отдавна бе загаснал, а каменните стени с нищо не допринасяха за защита от студа. Прозорецът отново беше отворен. Без значение по кое време на деня или колко беше студено, Тракия настояваше. Не със слова — говореше рядко — ала всеки път, щом Ариста затвореше прозореца, императрицата го отваряше отново.
— Това съвпада с изчезването на Гаунт. Чувала ли си нещо друго за затворника?
— Не. А би се изненадала колко много чуваш, когато си мълчиш.