— Тракия, ела… — Ариста спря заради внезапното накланяне на главата и любопитното изражение на лицето на императрицата.
— Вече никой не ме нарича така.
— Срамота. Винаги съм харесвала това име.
— Аз също.
— Ела обратно в леглото. Ще настинеш.
Тракия прекоси стаята, поглеждайки към празното място, където стоеше огледалото.
— Ще ми трябва ново огледало преди зимата.
Утрото донесе закуска и сутрешните доклади от Амилия и ментора на Тракия. Нимбус имаше оживен поглед, винаги весел, покланящ се и на двете — което Амилия отказваше да стори за Ариста. Главната имперска секретарка изглеждаше отвратително. Тъмните кръгове под очите й се задълбочаваха с всеки изминал ден. Стискайки зъби и юмруци, гледаше как Ариста закусва в леглото на Тракия. Въпреки очевидното презрение от страна на Амилия, Ариста не можеше да не я хареса. Разпозна същата яростна бранителност, която проявяваше и Хилфред.
— Спряха да търсят Меленгарската вещица — докладва Амилия, поглеждайки студено към Ариста. — Смятат, че се е отправила към Меленгар или Ратибор. Все още има патрули, но никой не очаква да я намерят.
— А относно евентуалното място, където се намира Дигън Гаунт?
Амилия погледна към Нимбус, който пристъпи напред.
— Резултатите от проучването ми в архива са неубедителни. Някога Акуеста е била град на име Риониллион, на това място се е издигала постройка. Иронично, няколко пергамента я отбелязват като затвор, ала е била разрушена в началото на гражданските войни, последвали смъртта на последния император. По-късно, през 2453 г., Гленморган I построил тук крепост. Точно в нея стоим сега.
— Но никъде не се споменава за тъмница — което е малко странно, като се има предвид времената. Проведох детайлно претърсване на почти всяка част на двореца, разпитвах прислужници, преглеждах старите карти и чертежи, но нищо не открих.
— Как биват третирани престъпниците в Акуеста? — попита Ариста.
— В града има три затвора, където биват пратени онези с по-дребни провинения. По-суровите наказания, които не са смъртни, се излежават в Уайтхед, Уоррик. За най-жестоките престъпления е предназначен небезизвестният Манзант в Маранон.
— Може би не е тъмница — рече Ариста. — Може да е просто тайна стая.
— Предполагам, че може да разпитам относно това.
— Какво има, Амилия? — попита Тракия, зървайки замисленото изражение върху лицето на секретарката.
— Какво? А, нищо… — изражението на Амилия премина към раздразнение. — Това е много опасно. Всички тези въпроси и това душене наоколо. Рисковано е дори поръчването на допълнителна храна. Някой може да забележи. Салдур не е глупак.
— Но за какво си мислеше, Амилия? — повтори Тракия.
— Нищо.
— Амилия?
Секретарката се намръщи.
— Просто… Ами, преди няколко седмици ти говореше за мрачна дупка…
— Смяташ, че съм била там — в онази тъмница?
— Недей, Модина. Не мисли за това — примоли се Амилия. — Твърде си крехка.
— Трябва да опитам. Ако успея да си спомня…
— Не трябва да правиш каквото и да било. Тази жена идва тук и не се интересува какво ще се случи с теб. Мисли само за себе си. Вече направи повече от достатъчно. Ако няма да я издадеш, поне ми позволи да я изведа оттук. Нимбус и аз…
— Не — тихо каза Тракия. — Тя се нуждае от нас… а аз се нуждая от нея.
— Мръсотия — каза Тракия и потръпна.
Ариста се огледа. Точно си мислеше как да довърши последното си писмо до Хилфред, когато чу думата. След излизането на Амилия и Нимбус императрицата бе стояла на колене пред отворения прозорец, ала това бе първата дума, която произнесе.
— Влажно, студено — ужасно студено — и гласове, помня ги — писъци и плач, мъже и жени, рев и молитви. Всичко бе мрачно.
Тракия обгърна ръце около себе си и започна да се поклаща.
— Капене, помня капене, кух звук, скърцане, вихър, кап. Понякога се дочуваха отдалечени гласове, затихващи в тунел. Стените бяха каменни, вратата дървена. Купа… да, всеки ден имаше купа с гозба, която вонеше отвратително. Толкова малко за ядене…
Тракия се заклати по-силно, гласът й трепереше, дъхът се накъса.
— Чувах ударите и виковете. Мъже и жени, ден и нощ крещящи за милост. Сетне дочух нов глас да се присъединява към стенанията, осъзнах, че това бе моят. Бях убила семейството си. Убих брат си, жена му и малкия Хикъри. Разруших цялото село. Убих баща си. Това беше наказанието ми.