Тракия заплака.
Ариста отиде до нея, но момичето подскочи при допира и се сви уплашено. Притискайки се към стената с хленч, тя прокара ръце по камъка, навлажнявайки го със сълзите си.
Крехка? — помисли си Ариста. Тракия бе понесла удар, който би убил повечето хора. Без значение какво смяташе Амилия, Тракия не беше крехка. Ала дори и гранит би се пръснал, ако бъде ударен с достатъчно здрав чук.
— Добре ли си? — попита Ариста.
— Не, продължавам да търся, ала не го откривам. Не мога да проумея звуците. Толкова познати и все пак… — тя замлъкна и поклати глава. — Съжалявам. Исках да помогна. Исках…
— Всичко е наред, Тракия. Няма нищо.
Императрицата се навъси.
— Трябва да спреш да ме наричаш така — тя вдигна лице. — Тракия е мъртва.
Глава 16
Селото
Вечен здрач. Гъстата растителност задушаваше малкото светлина, успяла да проникне през дъждовните облаци. Мъгла бе обгърнала всичко наоколо, ставайки все по-непроницаема. Екзотични растения със стебла, дебели колкото човешки крак, се извисяваха над тях. Заобикаляха ги гигантски листа със сложни жилки, както и цветове с червени, пурпурни и жълти багри. Ейдриън се чувстваше дребен, смален до насекомо, осмелило се да пълзи по земята на огромна гора.
Дъждът не ги оставяше. Водата танцуваше по милиони листа и звучеше гръмовно. Когато същински гръмотевици раздираха небето, прозвучаваха като глас на божество. Всичко беше подгизнало. Дрехите прилепваха към кожата им и тежаха. Ботушите джвакаха при всяка стъпка. Ръцете им се бяха сбръчкали като старчески.
Ройс яздеше на гърба на гунгуан — така винтусите наричаха товарните понита. Беше в съзнание, но слаб. Един ден бе изминал от нападението, защото Уесли бе настоял да погребат Стаул. Новият капитан изтъкна, че няма да позволи на зверовете да опитат някого от екипажа му. Бе настоял да изкопаят дълбок гроб. Никой не възрази срещу изморителното дълбаене през преплетените коренища. Ейдриън се съмняваше, че Уесли е толкова загрижен за съдбата на трупа. Но това даваше на Ройс време да се възстанови, поддържаше хората заети и показа загрижеността му към тях. Ейдриън за пореден път си помисли за сходствата между кадета и прочутия му брат.
Ройс пътуваше обгърнат в плаща си, спуснал ниско качулката си, допълнително притисната от дъжда. Това не вещаеше нищо добро за Траник и Бърни. До този момент Ройс бе играл ролята на доброто моряче, ала появата на качулката и изчезването на бялата кърпа оповестяваха нейния край. Не бяха говорили много след атаката. Напълно в реда на нещата, Ройс не беше в настроение да си бъбри. Ейдриън предполагаше, че приятелят му вече е убил Траник във въображението си поне дузина пъти, тук-таме и някой Бърни за разнообразие. И преди бе виждал Ройс ранен, познаваше процеса на оттегляне в пашкул. Само дето онова, което щеше да излезе изпод качулката, нямаше да е пеперуда.
Траник, Дефо и Леви пътуваха в края на кервана. Ейдриън често ги улавяше да си шушукат. Мъдро се държаха настрана, избягвайки да привличат внимание. Уесли вървеше начело заедно с Диладръм, който внимаваше да не заема страна и да не изказва нищо, което дори и мимолетно да напомня на мнение. Бе все така весел, насочил вниманието си към винтусите.
Ейдриън беше най-изненадан от Дърнинг. Тъкмо когато Ройс бе най-уязвим, корабният му враг се бе притекъл на помощ, вместо да се възползва от ситуацията. Ейдриън би се обзаложил, че Дърнинг би заел страната на Траник що се отнася до вината на Ройс. Уайът нямаше шанса да разбере неговата причина да дойде, но сега повече от всякога бившият корабен готвач бе убеден, че Дърнинг не е от хората на Траник. Нямаше съмнение, че Антън Булард беше от тях, ала на стареца му липсваше жестокостта на другите. Той беше само източник. Откакто бе проявил интерес към него, Ейдриън му стана най-близък приятел.
— Погледни! Виж там — Булард посочи към разкошно цвете, разцъфнало над тях. Старецът крачеше край Ейдриън, споделяйки откритията си. — Великолепно, просто великолепно. Някога виждал ли си нещо подобно. Аз се осмелявам да река, че не съм. Но това не значи нищо, нали?
Булард напомняше на Ейдриън за котка с дълъг косъм. Развяващата се роба и бухналите му коси сега бяха прилепнали към тялото, което бе удивително слабо. Вдигна съсухрената си ръка да предпази очите си, докато оглеждаше дърветата.