— Това е селото Удоро. Многократно съм бил тук. Макар да са тенкини, те са гостоприемни и щедри хора. Помолих ги да ни позволят да пренощуваме. Утре сутрин ще се отправим към Замъка на четирите вихъра. Оттук пътуването ще стане много по-трудно и по-неприятно, затова се нуждаем от хубава почивка. Ала трябва да ви предупредя — не правете нищо, с което може да ги обидите или провокирате. Вежливи са, ала могат да бъдат и жестоки, ако се ядосат.
Видът на тенкините винаги бе впечатлявал Ейдриън. Стаул беше само приблизителен пример, мъжете изглеждаха по-силни, отколкото си спомняше. Бронзови мускули и скосени черти на лицата, като че издялани от камък — това бяха отличителните белези на тенкинските воини. Подобно на котките от джунглата, телата им бяха грациозни в изчистената си сила. Жените им бяха поразителни. Дълги, черни коси обгръщаха изострени скули и бадемови очи. Сатенената им кожа следваше гъвкави извивки. „Цивилизованият“ свят никога не виждаше тенкински жени. Старателно пазени съкровища, те никога не напускаха родните си села.
Местните не проявяваха нито страх, нито притеснение от появата на чужденците. Наблюдаваха ги предимно с мълчаливо любопитство. По-голям интерес демонстрираха жените, които се притискаха напред да погледнат, разговаряйки помежду си.
— Смятах, че тенкините са гротескни — рече Булард с небрежността, с която човек коментира качествата на животни. — Чувал съм, че били абоминации, но те са красиви.
— Честа заблуда — обясни Ейдриън. — Хората разправят, че те били резултат на кръвосмешение между калианци и Гхазел, но ако някога видиш гоблин, ще разбереш защо това не е възможно.
— Предполагам не бива да се вярва на всичко прочетено. Ала това да си остане между нас, за да не остана без работа.
Когато достигнаха средата на селото, винтусите започнаха да разопаковат багажа. Движеха се с познатия стоицизъм. Пътниците зачакаха, вслушани в съскането на огъня и приказките на събиращата се около тях тълпа. Диладръм се опитваше да погледне над главите им, явно очаквайки нещо. Размени поглед с Уесли, но не каза нищо. Скоро се появи дребен възрастен тенкин, наметнал се с леопардова кожа. Неговата собствена такава беше набръчкана, а косата му беше стоманеносива. Вървеше бавно с достойнство и вдигната брадичка. Диладръм се усмихна и двамата бързо заговориха. Сетне възрастният тенкин плесна с ръце и се провикна. Тълпата отстъпи и той поведе екипажа на „Изумрудената буря“ в най-голямата от постройките. Тя се отличаваше с три колони, повдигнали преплетени клони и сламен покрив. Вътрешността й представляваше една-единствена стая, по чиито стени имаше ощавени кожи и възглавници.
В нея изчакваха четирима тенкини. Трима мъже и една жена седяха върху повдигната купчинка, обсипана с луксозни възглавнички. Облеченият в леопард водач се поклони дълбоко пред четиримата, сетне излезе. Дъждът навън се усили, шумолейки по сламата.
Диладръм пристъпи напред, поклони се със сключени пред себе си ръце, сетне заговори на тенкински — смесица между староимперски и гоблински. Ейдриън можеше да си служи с този език, ала изолираността на отделните селца бе довела до възникването на множество диалекти. Макар Ейдриън да не схвана някои от думите на Диладръм, разбра, че биваха представяни.
— Това е Буранду — обърна се Диладръм на апелански към екипажа на „Изумрудената буря“. — Той е Старейшина.
Диладръм поспря да помисли, сетне добави:
— Нещо като феодал, но не съвсем. До него е Жокдан, неговият военачалник — главен рицар, ако предпочитате. Зулрон е обредазът на Удоро — посочи към един сакат тенкин, единственият деформиран такъв, когото Ейдриън бе виждал. — Най-близкият аврински еквивалент на задълженията му е длъжността на главен свещеник, а също и лекар. До него е Фан Ирлану. За нея вече нямате еквивалент. Тя е гадател, ясновидка.
— Добре дошли, люде от велики Аврин — изрече завалено Буранду. Въпреки възрастта си, издадена от изумително бялата му коса, по сила и красота той по нищо не отстъпваше на никой от мъжете в селото. Бе облечен в копринена препаска и килт, широка златна огърлица и украшение за глава, оформено от дълги, шарени пера. — За нас е удоволствие да ви посрещнем в дома си.
— Благодаря ви, сър, задето ни поканихте — отвърна Уесли.
— Наслаждаваме се на компанията на онези, които Диладръм довежда. Нявга братя в древните дни — хубаво е да седнем, да поговорим, да открием едни други. Елате, яжте, припомняйте си.
Зулрон посипа фин прах върху мангал с въглища. Блъвнаха пламъци, осветили помещението.