Никой не се оплакваше от забавянето, защото дъждът продължаваше. Виждайки Ройс в остриума, Грейди намигна и попита Ейдриън дали е възможно болестта да повтори Ройс.
— Той е добре? — попита Фан Ирлану, отивайки при тях след края на вечерята. Движенията й бяха пленително елегантни, роклята й проблясваше като масло. Всички очи я следваха.
— Не, но се подобрява — отвърна Ейдриън. Пакостливата му усмивка породи объркано изражение на лицето й.
— Вероятно езикът ми…
— Много добре съм, благодаря — каза й Ройс. — Очевидно ти дължа живота си.
Тя поклати глава:
— Отплати ми се като станеш силен, но приятеля ти Ей-дри-он искам да помоля нещо. Жокдан, военноводец на селото, иска да говори с теб при сарапа.
— С мен? — попита Ейдриън, оглеждайки се да види къде седи мъжът с костените огърлици. — Проблем ли ще бъде Ройс да се присъедини? Искам да го държа под око.
— Разбира се, ако е в състояние.
Ейдриън помогна на Ройс да се изправи и двамата последваха Фан Ирлану навън, сподиряни от завистливи погледи. Слънцето още не бе залязло, ала като се има предвид малкото светлина, допускана от джунглата, особена разлика нямаше. Ейдриън знаеше, че „сарап“ означава място за срещи или за разговор. В този случай беше едно огромно удоро — въпросното дърво станало и кръстник на селото.
Дървото не впечатляваше с височината си, ала бе много широко. Множество зелени листа обгръщаха клоните му, въпреки че вътрешността му беше куха. Това място предлагаше защита от дъжда и бе достатъчно голямо да побере и четирима им. Малко, украсено огнище заемаше средата, проблясвайки с червени въглени. Настаниха се на луксозни възглавници от сатен и коприна. Вътрешността бе изографисана с различни оттенъци на охра и умбра, очевидно нанесени с пръсти. Рисунките изобразяваха хора и животни — изкривените образи на странни видения. Имаше също така мистериозни символи и спираловидни орнаменти. Осветена от нажежените въглени, вътрешността бе странно мистична, провокирала у Ейдриън усещане за нереалност.
Жокдан вече ги чакаше. Не бе се възползвал от услугите на момче с листо, така че голите му глава и гърди бяха лъснали от дъжда. Размениха си почтителни поклони.
— Чест за мен — поздрави ги Жокдан. — Речта моя е… не тъй добра. Аз воин, не говори с чужденци. Ти… — той поспря за момент, мислейки усилено. — Специален. Чест моя. Добре дошъл в Удоро, Галенти. Аз…
Той спря, замисли се отново, обърка се и заговори към Фан Ирлану.
— Военачалникът Жокдан съжалява, че езиковите му умения не са достатъчни да ви почете. Моли аз да говоря — каза им Фан Ирлану, сваляйки мократа си горна дреха. — Казва, че те е видял да се биеш на арената в Дрогбон. Не е забравил. Голяма чест е да имаме такава легенда тук. Не носиш венеца, значи не искаш да бъдеш разпознат, мисли той. Покани те тук, за да ти отдаде почит тайно.
Ейдриън погледна към Ройс, който запази мълчание, но слушаше внимателно.
— Благодаря ти — каза на Жокдан. — Прав е, не искам да бъда разпознат.
— Жокдан моли за разрешение да зададе въпрос на великия Галенти. Би желал да знае защо си си отишъл.
Ейдриън се замисли за миг и отговори:
— Беше време да подиря нови сражения.
Военачалникът на Удоро кимна, докато Фан Ирлану превеждаше думите.
В този миг нещо у нея привлече вниманието на Ройс, който бързо се приближи към нея. Тя не помръдна, макар че, като се има предвид заплашителния начин на приближаването му, повечето хора биха отстъпили.
— Откъде имаш този белег на рамото си? — попита Ройс, посочвайки към малка спираловидна татуировка.
— Това е ясновидският белег — обяви Зулрон, стряскайки всички с влизането си.
За разлика от останалите си съселяни носеше пълна роба. Ушита от бляскава тъкан, бе разтворена достатъчно, за да видят нехармоничното му тяло, покрито със странни татуировки. Тази, която се простираше по лицето му, приличаше на паякова мрежа.
— Фан Ирлану изживява виденията — обясни той, взирайки се в нея с възхищение. — Това е талант и дар, предоставен от Уберлин на благословените с горещата гхазелска кръв. Тя може да вижда в дълбините на сърцето и в бъдещето — поспря, за да прокара предпазливо пръсти по бузата й. — Вижда всичко, освен собствената си съдба.