— Гхазел са направили това?
Диладръм поспря, за да огледа околната джунгла.
— Не е възможно да се каже, ала тези тела са на седмици, а джунглата не би ги оставила да гният. Животните не харесват Гхазел и ще отбягват миризмата им, дори и ако това означава пропускането на безплатен обяд.
— Това е Хингара — Диладръм посочи към трупа на смуглия дребосък с червена шапка. — Той е гид, също като мен. Пое към Замъка на четирите вихъра с група като нашата преди седмица. Беше добър човек. Познаваше джунглата добре, а както можете да видите, групата му е била голяма — към тридесет човека. Що за животно би нападнало такава огромна група? Глутница вълци? Лъвове? Не, те не биха нападнали толкова много хора. И що за животни биха могли да ги избият до крак, без да дадат и едничка жертва? Но Гхазел…
— Какво за тях? — попита Уесли.
— Те са като призраци. Хингара не би могъл да ги усети. Представете си същества с ловкостта на маймуни, ала със силата и жестокостта на тигри. Притежават зверски инстинкти и човешки разсъдък. В дъждовен ден могат да подушат човек от три левги разстояние. Този маршрут беше безопасен, ала се страхувам, че нещата са се променили.
— Но тук телата са само осемнадесет — отбеляза Уесли. — Ако е поел на път с тридесет души, къде са останалите?
Диладръм задържа погледа си върху офицера.
— Къде ли би могло да са?
Уесли сгърчи лице.
— Да не искаш да кажеш, че са били взети за храна?
— Това правят — Диладръм посочи към разкъсаните и осакатени тела. — Някои са изяли още на място, обзети от шемета на битката, но останалите предполагам са отнесли в леговището си, където са пирували с месо на шиш и топла кръв от черепите им.
— Няма как да знаеш това! — рече Уесли.
Диладръм поклати глава.
— Както казах, само предполагам. Никой не знае какво става в лагерите им — както никой елен не знае какво се случва в кралската трапезария.
— От думите ти излиза, че ни превъзхождат.
— И в джунглата действително е така. Тук те са ловците, а ние сме жертвите. Казах ти, че след селото пътят ще стане труден. Няма да палим огън, няма да готвим и няма да опъваме шатри. Единствената ни надежда да оцелеем, е да се промъкнем незабелязани.
— Не трябва ли да ги погребем? — попита Уесли.
— Недокоснатото от животните трябва да остане недокоснато и от нас. Така бихме оповестили присъствието си на цялата джунгла. Не е добре и да се влачим. Трябва да вървим с цялата си възможна бързина.
Сега пътуваха по нанадолнище, следвайки бързоструйна река, чието дефиле бе разсякло планините. Колкото повече се спускаха, толкова по-високо се издигаше растителността и по-мрачно ставаше. Спряха да лагеруват до брега, където реката се виеше край едри камънаци. Без огън и шатри всъщност не беше кой знае какъв лагер. Свиваха се на пясъка, посипал извивката на реката, ядейки студено осолено месо. Ройс седеше в крайчеца на лагера и наблюдаваше как Траник наблюдава него.
Бяха играли тази игра всяка нощ след напускането на селото. Ройс бе сигурен, че Бърни е напълнил главата на Траник с множество истории за войната му срещу Диаманта. Траник изглеждаше невъзмутим, ала Ройс бе убеден, че думите на Бърни са оказали ефект. Без Стаул, със съмнително лоялния Бърни, Траник бе значително отслабен. Конфронтацията му с Уесли издаваше нарастващото му отчаяние, а неуспехът му бе пореден провал. Балансът се бе променил — от ловуващ се превърна в плячка, а Ройс ставаше все по-силен с всеки изминал ден.
Ройс се наслаждаваше на играта. Харесваше му да гледа сенките под очите на Траник да нарастват, породени от намаляващия сън. Обожаваше начина, по който Траник се извърта и очите му бясно дирят Ройс при всяко прошумоляване на животно край пътеката. Крадецът никога не се съсредоточаваше върху умствени мъчения, ала в случая с Траник правеше изключение.
Бързата реакция на Ройс бе спасила живота му. Макар че щеше да умре от кръвозагуба, ако Ейдриън и останалите не го бяха намерили, или от треска, ако тенкинската жена не му бе помогнала, самата рана бе повърхностна. В продължение на няколко дни се бе преструвал на по-слаб. Болеше го, когато натискаше раната, все още изпитваше известни затруднения с движенията, но иначе отново бе същият като преди.
Ройс би продължил играта, ала ставаше твърде опасно. Неподчинението на Уесли бе променило нещата. Възможностите пред стража изчезваха. Опитът да извие ръцете на Уесли бе последният му гамбит. Докато Уесли стоеше начело, Уайът, Грейди, Дърнинг и По щяха да стоят на негова страна. Ройс знаеше, че Траник вижда в лицето на Уесли пешка, застанала на пътя му, която трябваше да бъде премахната. Време беше да се оправи със стража.