— Съмнявам се, че на Мерик му пука — рече Ройс.
— Откраднал си писмото от мен и си го прочел? — попита Уесли. — И ни остави да го предадем на военачалника, знаейки, че то ще сложи началото на инвазия?
— Нима казвате, че не е трябвало? Това бяха заповедите ви, одобрени от двамата регенти.
— Но даването на Делгос в ръцете на този… този… побъркан… и на Гхазел… това е… това е…
— Това е вашият дълг, който трябва да изпълните в качеството си на офицер на Новата империя.
Уесли беше втрещен.
— Баща ми винаги казваше: „Рицарят изтегля меч по три причини: за да защити себе си, да защити слабите и да защити своя лорд.“ Ала винаги добавяше: „Никога не се защитавай срещу истината, никога не защитавай слабостта у другите и никога не защитавай безчестен лорд.“ Не виждам как някой би видял чест в това да даваш деца на гоблините за храна или да връчиш на тепсия цяло кралство на гхазелските орди.
— Защо го остави да връчи писмото? — попита Ейдриън.
— Прочетох го едва тази нощ, когато спряхме да починем. Това бе последният ми шанс да надзърна. Сметнах, че ако се покажем със съвсем празни ръце, щяхме да бъдем убити.
— Няма да бъда съучастник в това… това… зверство! Трябва да попречим Дръминдор да бъде разрушена — обяви Уесли.
— Нали осъзнавате, че това би било измяна? — попита го Ройс.
— Нареждайки всеки мъж, жена и дете в Тур Дел Фур да бъдат предадени в кръвожадните ръце на Ба Ран Гхазел, императрицата е извършила измяна към своите поданици. Аз съм този, който остава лоялен — лоялен на честта.
— Сигурно би ви утешило да узнаете, че е малко вероятно императрица Модина да е издала тази заповед — каза му Ейдриън. — Познаваме я — срещали сме се, преди тя да стане императрица. Никога не би направила нещо подобно. Бях в двореца в деня, преди да отплуваме за Акуеста. Не тя е начело. Регентите стоят зад това.
— Едно нещо е сигурно — ако попречим на Мериковия план, няма да е нужно да го търсим повече. Той сам ще ни намери — додаде Ройс.
— Аз съм виновен за всичко — въздъхна Уесли. — Първата ми задача и ето до какво доведе.
— Не се укорявайте. Справихте се добре — потупа го по рамото Ейдриън. — Ала дългът ви е вече изпълнен. Изпълнихте задачата, възложена ви от вашия лорд. Сега всичко зависи от вас.
— Страхувам се, че не разполагам с много алтернативи — каза Уесли, оглеждайки килията.
— Колко остава до пълнолунието? — попита Ейдриън.
— Около две седмици, предполагам — отговори му Ройс.
— Твърде много време ще ни отнеме да пътуваме по суша. За колко ще стигнем дотам по море, Уайът? — поинтересува се Ейдриън.
— Загърбили вятъра, пътуването ще ни отнеме много по-малко от идването. Седмица и половина, може би две.
— Значи все още имаме време — рече Ейдриън.
— Време за какво? — попита Уесли. — Затворени сме в тъмницата на един побъркан, на края на света. Само да оцелеем ще бъде истинско постижение.
— Твърде сте песимистичен за един младеж — рече му Ройс.
Уесли се изсмя:
— Добре, матрос Мелбърн, как предлагаш да се промъкнем до пристанището, да отвлечем пълен с гоблини кораб и да отплаваме край армадата, когато дори не можем да излезем от тази килия?
Ройс леко побутна вратата и тя се отвори.
— Отключих, докато се оплаквахте — каза той.
Лицето на Уесли изразяваше удивлението му.
— Ти не си просто моряк, нали?
— Чакайте тук — рече Ройс, измъквайки се.
Нямаше го няколко минути. Не чуха нито звук. Когато се върна, следваха го По, Дърнинг, Грейди, Диладръм и винтусите. По кинжала на Ройс имаше кръв, в ръце държеше връзка ключове.
— Ами останалите? — попита Уесли.
— Не се притеснявайте, няма да ги забравя — рече с дяволита усмивка Ройс. Тръгна и останалите го последваха. Пазач лежеше мъртъв сред локва кръв, а крадецът вече се намираше при вратата на последната килия.
— Не ни трябва спасяване — долетя гласът на Дефо иззад вратата. — И аз самият можех да отворя, ако исках да изляза.
— Не съм тук, за да спасявам теб — каза Ройс, отключвайки.
Бърни отстъпи и изтегли кинжала си.
— Не се меси, Бърни — каза му Ройс. — Досега си изпълнявал задача. Това разбирам. Но застанеш ли между Траник и мен, нещата стават лични.