Влезе, поразгледа и взе една илюстрована книга от щанда за намалени заглавия: „Традиционна мебелировка от Ню Ингланд“. Може би нямаше да му послужи за ремонта вкъщи — чийто първи етап отиваше към завършване — но човек никога не знаеше. Докато плащаше на Майк Бадаламенте, собственик и единствен служител на книжарницата, Скот обърна внимание на плаката на витрината и спомена, че жената на него му е съседка.
— Да, Дирдри Маккъм беше известна бегачка в продължение на близо десет години — каза Майк, докато опаковаше книгата му. — Можеше да участва в Олимпийските игри през 2012-а, ако не си беше счупила глезена. Малшанс. После, през 2016-а, изобщо не е опитвала, доколкото разбрах. Предполагам, че вече се е оттеглила от активна спортна дейност, но нямам търпение да тичам с нея тази година. — Усмихна се. — Не че ще тичам много дълго редом с нея, след като дадат старта. Тя направо ще издуха конкуренцията.
— И жените, и мъжете?
Майк се засмя:
— Приятелю, не я наричаха Молденската светкавица просто ей така. Молден е градът, в който е родена.
— Видях плакат при Патси, един на компютърния магазин и един на твоята витрина. Никъде другаде. Каква е тази работа?
Усмивката на Майк помръкна.
— Не е повод за гордост. Тя е лесбийка. В това вероятно няма нищо лошо, стига да си остава между тях — никой не се интересува какво правят в кревата — но тя държи да представи готвачката си в „Божествените фасулчета“ като своя съпруга. Много хора тук възприемат това като едно голямо „майната ви на всички“.
— И затова магазините не закачват плакатите ѝ, въпреки че входната такса отива за финансиране на Спортния център? Само защото тя е такава?
След като бе предизвикал Дебеловратия да хвърли смачкания плакат по него, това дори не беше въпрос, просто начин да осмисли случващото се. В известен смисъл се почувства както в онзи ден, когато беше на десет и братът на най-добрия му приятел събра по-малките момчета и им разказа истината за живота. Сега, точно както тогава, Скот имаше само бегла представа за фактите, но подробностите все още го изумяваха. Наистина ли хората правеха така? Да, правеха. Очевидно постъпваха и така, както сега.
— Ще ги сменят с нови — продължи Майк. — Знам, защото съм в организационния комитет. Идеята е на кмета Коглин. Нали го знаеш Дъсти, царя на компромисите. Новите плакати ще са с пуйки, бягащи по Главната. Не ми харесва и не гласувах за това, но разбирам основанията му. Общината дава смешни пари за Спортния център, някакви си два бона. Това не е достатъчно за поддържане на детската площадка, камо ли за всичко друго. Маратонът за Деня на благодарността носи близо пет хиляди, но хората трябва да научат за него.
— Значи… само защото е лесбийка…
— Женена лесбийка. Това е препъникамък за много хора. Знаеш как е в Касъл, Скот, живееш тук от колко, двайсет и пет години?
— Над трийсет.
— Да. Тук са твърди републиканци. Консервативни републиканци. Гласуваха три на едно за Тръмп и си мислят, че нашият тесногръд губернатор ходи по водата. Ако жените си траеха, нямаше да има проблем, но те държат да се покажат. Сега има хора, които си мислят, че се опитват да демонстрират нещо. Аз лично смятам, че двете или не познават политическия климат тук, или са глупачки. — Майк замълча за момент. — Иначе доста вкусно готвят. Ходил ли си там?
— Не още — отговори Скот, — но мисля да отида.
— Не се бави. Догодина по това време на тяхно място може да продават сладолед.
8
Вместо да се прибере у дома, както възнамеряваше, Скот тръгна към градския парк, за да прелисти новата си придобивка и да разгледа снимките. Мина от другата страна на Главната и видя още един от плакатите на Дирдри на витрината на магазина за прежди и плетива. Никъде другаде.
Майк казваше „те“ и „онези жени“, но Скот не мислеше, че и двете имат пръст в тази работа. Всичко беше заради Маккъм. Тя бе партньорката, която търсеше показност. Миси Доналдсън вероятно би предпочела да не се афишират. Доналдсън бе твърде плаха, за да прогони дори муха.
„Но тя дойде при мен — помисли си Скот — и направи много повече, отколкото да прогони муха. За това се иска смелост.“
Да, и той я харесваше за това.
Скот остави „Традиционна мебелировка от Ню Ингланд“ на пейката, стана и започна да тича нагоре-надолу по стълбите на естрадата в парка. Това не беше физическата активност, за която копнееше, а просто малко движение. „Имам мравки в гащите — помисли си. — Да не говорим за пчелите в коленете.1“ Не го чувстваше толкова като изкачване на стълбите, а сякаш прехвърчаше над тях. Направи упражнението пет-шест пъти, после се върна на пейката и с изненада осъзна, че изобщо не се е задъхал и пулсът му съвсем леко се е ускорил.
1
Препратка към много популярна детска песничка.