— Заповядайте тук — каза Дирдри. — Да ви е вкусно.
— Сигурен съм, че ще бъде — отговори Скот. — Радвам се, че съм тук. Надявам се, че можем да започнем отначало, госпожо Маккъм. Мислите ли, че е възможно?
Тя го погледна спокойно, но хладно:
— Джина ей сега ще дойде. Тя ще ви представи специалитетите ни.
След тези думи се отдалечи.
Доктор Боб седна и изтръска салфетката си.
— Топли компреси, внимателно приложени върху страните и челото.
— Моля?
— Лечение на измръзване. Мисля, че току-що получи цяла кофа ледена вода право в лицето.
Преди Скот да успее да отговори, дойде сервитьорката — единствената сервитьорка, както изглеждаше. Също като Дирдри Маккъм, тя носеше черен панталон и бяла риза.
— Добре дошли в „Божествените фасулчета“. Ще желаете ли нещо за пиене?
Скот поръча кока-кола. Елис избра чаша местно вино, после си сложи очилата, за да огледа по-добре младата жена.
— Ти ли си Джина Ръкълсхаус? Трябва да си ти. Майка ти ми беше секретарка, когато още държах кабинет в центъра, в ерата на динозаврите. Много приличаш на нея.
Тя се усмихна:
— Сега съм Джина Бекет, но да, тя ми е майка.
— Много се радвам да те видя, Джина. Предай поздрави на майка си.
— Добре. Сега е в „Дартмут-Хичкок“, от тъмната страна. — Тоест в Ню Хемпшир. — Когато се върна, ще ви кажа за специалните ни оферти.
С напитките им Джина донесе и разядки, които остави почти благоговейно на масата. Ароматът беше фантастичен.
— Какво имаме тук? — попита Скот.
— Чипс от пресни пържени зелени банани и сос с чесън, магданоз, лайм и малко зелено чили. Специално от главния готвач. Каза, че е по-скоро кубинско, отколкото мексиканско, но се надява, че това няма да ви попречи да му се насладите.
Когато Джина се отдалечи, доктор Боб се приведе и се усмихна:
— Изглежда, че си имал успех поне с онази в кухнята.
— Може би ти си избраникът. Джина може да е пошепнала на Миси, че майка ѝ се е трудила в твоя кабинет — каза Скот, макар да знаеше, че обяснението е друго… или поне си мислеше, че знае.
Доктор Боб вдигна рунтавите си бели вежди:
— Миси, а? Вече на малки имена ли сте?
— Престани, док.
— Ще престана, ако обещаеш да не ме наричаш „док“. Мразя. Кара ме да си мисля за Милбърн Стоун.
— Кой е това?
— Провери в „Гугъл“, когато се прибереш, моето момче.
Ядоха до насита. Храната беше вегетарианска, но изключително вкусна: енчилади с фасул и тортили, които очевидно не бяха купени от супермаркета. Докато се хранеха, Скот разказа на Елис за малкото спречкване в закусвалнята на Патси и за плакатите с Дирдри Маккъм, които скоро трябваше да бъдат сменени с не толкова спорните с карикатура на ято пуйки. Попита дали Майра участва в този комитет.
— Не, този го пропусна… но съм сигурен, че би одобрила смяната.
След тези думи доктор Боб върна разговора към мистериозната загуба на тегло на Скот и още по-загадъчния факт, че на пръв поглед не изглеждаше физически променен. И разбира се, най-загадъчния от всички факти: че каквото и да облечеше или да държеше, то не увеличаваше теглото му.
Влязоха още няколко души и сега стана ясно защо Маккъм бе облечена като сервитьорка: тя работеше като такава, поне днес. Може би всяка вечер. Фактът, че върши двойна работа, беше още по-показателен за тежкото икономическо положение на ресторанта. Бяха започнали да свиват разходите.
Джина попита дали искат десерт. И двамата отказаха.
— Не мога да погълна нито хапка повече, но моля те, кажи на госпожа Доналдсън, че всичко беше прекрасно — каза Скот.
Доктор Боб вдигна двата си палеца.
— Това много ще я зарадва — отговори Джина. — Сега ще донеса сметката.
Ресторантът бързо се изпразни, останаха само няколко двойки, пийващи дижестив. Дирдри питаше клиентите дали са харесали храната и им благодареше за посещението. С широки усмивки. Но нямаше усмивка за двамата мъже на масата под гоблена с жабата; тя даже не ги удостои с поглед.
„Като че ли сме прокажени“ — помисли си Скот.
— Сигурен ли си, че си добре? — попита доктор Боб, може би за десети път. — Нали нямаш аритмия? Прилошаване? Прекомерна жажда?
— Нищо подобно. Точно обратното. Искаш ли да чуеш нещо интересно?
Скот разказа как бе тичал нагоре-надолу по стълбите на сцената в парка — как почти подскачаше — и как това се отрази на пулса му:
— Не спокоен пулс, но не е ускорен. Под осемдесет. Освен това — не съм лекар, но познавам тялото си — нямах никаква умора в мускулите.