— Поне засега — уточни Елис.
— Не мисля, че ще имам. Мисля, че не губя мускулна маса, въпреки намаляването на теглото, което би трябвало по някакъв начин да е свързано със загуба на маса.
— Звучи безумно, Скот.
— Съгласен съм, но това са фактите. Силата на земното притегляне върху мен определено намалява. А кой не би се радвал на това?
Преди доктор Боб да отговори, Джина се върна с касовата бележка и я подаде на Скот за подпис. Той подписа, остави щедър бакшиш и пак я увери колко вкусно е било всичко.
— Това е чудесно. Елате пак. И кажете на приятелите си. — Тя се наведе напред и понижи глас: — Имаме голяма нужда от клиенти.
11
Когато си тръгваха, Дирдри Маккъм не беше на мястото на оберкелнера при входа; стоеше на тротоара, в подножието на стълбището и гледаше към светофара на Калаения мост. Обърна се към Елис и се усмихна:
— Извинете, дали ще мога да си кажа две думи с господин Кери насаме? Само за минутка.
— Да, разбира се. Скот, отивам отсреща да разгледам витрината на книжарницата. Изсвири с клаксона, когато си готов.
Доктор Боб пресече Главната (пуста както обикновено около осем вечерта) и Скот се обърна към Дирдри. Усмивката ѝ бе изчезнала. Личеше, че е ядосана. Беше се надявал да оправи нещата, като отиде на вечеря в „Божествените фасулчета“, но вместо това ги беше влошил. Не знаеше защо, но беше доста очевидно, че е така.
— Какво има, госпожо Маккъм? Ако е още заради кучетата…
— Как би могло да бъде, след като вече ги разхождаме в парка? Или поне се опитваме. Каишките им все се оплитат някъде.
— Можете да ги разхождате и по „Вю“ — каза Скот. — Казах ви. Само събирайте…
— Стига толкова за кучетата. — Сиво-зелените ѝ очи само дето не започнаха да хвърлят искри. — Тази тема е приключена. Нещо друго, което трябва да бъде приключено, е вашето поведение. Нямаме нужда да ни защитавате в местната мазна дупка и да възобновявате тема, която тъкмо бе започнала да затихва.
„Ако си мислиш, че е затихнала, значи не си видяла на колко малко витрини още държат твоя плакат“ — помисли си Скот. Вместо това каза:
— Закусвалнята на Патси е последното място на света, което можете да наречете мазнина дупка. Може да не поднася вашия тип храна, но е чисто.
— Чисто или мръсно, не това е същественото. Ако имаме нужда някой да ни защитава, аз лично ще го направя. Аз… ние нямаме нужда да се правите на сър Галахад. Най-малкото, че сте минали възрастта за такива изпълнения. — Погледна за момент корема му. — И освен това сте твърде пълен.
Предвид на сегашното състояние на Скот тази язвителна забележка изобщо не го засегна, но той изпита известно злорадо удоволствие от думите ѝ, защото самата тя сигурно щеше да се вбеси, ако чуеше как мъж казва за жена, че е твърде стара и дебела, за да играе ролята на Гуиневир.
— Разбрах — каза той. — Ще си взема бележка.
Тя като че ли се стъписа за момент от смиреността на отговора му — сякаш се беше прицелила в лесна мишена и неочаквано бе пропуснала.
— Това ли е всичко, госпожо Маккъм?
— Още нещо. Искам да стоите далеч от моята съпруга.
Така Скот разбра, че двете с Доналдсън са говорили. Сега той на свой ред се смути. Дали Миси бе казала на Маккъм, че е ходила при него, или може би, за да запази мира, ѝ е казала, че Скот е ходил при нея? Ако решеше, той можеше да ѝ навлече неприятности, но не искаше. Не беше специалист по браковете — собственият му бе показателен пример — но имаше чувството, че проблемите с ресторанта вече поставят отношенията на двойката под достатъчно напрежение.
— Добре — отговори той. — Сега свършихме ли?
— Да. — И както при първата им среща, преди да затвори вратата в лицето му, тя добави: — Добра дискусия.
Скот се загледа след нея, докато тя се изкачваше по стълбите, стройна и пъргава с черния панталон и бялата риза. Представи си я как тича нагоре-надолу по стъпалата на сцената много по-бързо, отколкото той би могъл дори и след като свали двайсет килограма, леко като балерина. Какво бе казал Майк Бадаламенте? „Нямам търпение да тичам с нея, не че ще тичам дълго редом с нея.“
Бог ѝ беше дал красиво тяло за тичане и Скот искрено ѝ желаеше да се наслаждава повече на този дар. Подозираше, че зад тази надменна усмивка Дирдри Маккъм не се радва много на живота.
— Госпожо Маккъм?
Тя се обърна. Погледна го.
— Вечерята наистина беше много вкусна.
Тя не се усмихна на това, нито надменно, нито любезно.
— Добре. Предполагам, че вече сте предали похвалата си на Миси чрез Джина, но с удоволствие ще ѝ кажа още веднъж. А сега, след като вече бяхте тук и демонстрирахте, че сте от лагера на толерантните широкоскроени ангели, можете спокойно да продължите да се храните при Патси. Мисля, че така за всички ще бъде най-лесно.