Боб се засмя:
— Това да не е викторина на селски панаир. Минал съм възрастта да се радвам на игрички.
— Колко години работи като общопрактикуващ лекар, трийсет и пет?
— Четирийсет и две.
— Тогава не се прави на скромен, претеглил си хиляди пациенти, хиляди пъти. — Скот се изправи — висок, едър мъж с дънки, фланелена риза и износени кожени обувки „Джорджа Джаянтс“. Приличаше повече на дървосекач или ковач, отколкото на уебдизайнер. — Познай колко тежа. После ще обсъждаме съдбата ми.
Доктор Боб огледа с професионално око цялата сто деветдесет и три сантиметрова (даже към сто деветдесет и осем с обувките) снага на Скот Кери. Обърна специално внимание на очертанията на корема, провиснал над колана, и дългите мускули на бедрата, заякнали от преси и клякания на уредите, които лекарят вече избягваше.
— Разкопчай ризата и я разтвори.
Скот изпълни нареждането и показа сива тениска с надпис „Университет на щата Мейн — катедра «Спорт»“, която носеше отдолу. Боб видя широки гърди, мускулести, но вече започнали да развиват мастните натрупвания, които малките калпазани обичаха да наричат „мъжки цици“.
— Бих казал… — Елис замълча за секунда, вече амбициран от предизвикателството. — Бих казал сто и пет. Или сто и осем. Което означава, че си бил около сто и двайсет, преди да започнеш да сваляш. Признавам, че доста добре ги носеше на тенискорта. Не бих ти ги дал.
Скот си спомни колко щастлив се беше почувствал, когато най-сетне събра куража да се качи на кантара в началото на месеца. Достави му голямо удоволствие. Стабилните темпове, с които сваляше тегло оттогава насам, бяха малко обезпокоителни наистина. Оная работа с дрехите бе главното, което превърна опасенията му в страх. Не беше необходимо да се консултираш с „Уебдоктор“, за да видиш, че това нещо с дрехите е странно — повече от странно: беше откровено ненормално.
Навън мина количка за голф. В нея се возеха двама мъже на средна възраст, единият — с розови панталони, другият — със зелени, но и двамата — с наднормено тегло. Скот си помисли, че би било много полезно за тях, ако зарежеха количката и походеха пеша.
— Скот? — стресна го доктор Боб. — Слушаш ли ме, или мислиш за нещо друго?
— Слушам, слушам. Последния път, когато играхме тенис, наистина бях сто и двайсет. Знам, защото тогава най-сетне се престраших да стъпя на кантара. Реших, че е време да сваля няколко килограма. Бях започнал да се задъхвам на третия сет. А тази сутрин бях деветдесет и пет.
Отново седна до якето си (от което пак се чу звън). Боб го изгледа изпитателно:
— Не ми приличаш на човек, който тежи деветдесет и пет килограма, Скот. Извинявай, ако съм те засегнал, но изглеждаш по-тежък.
— Но здрав?
— Да.
— Не болен.
— Не. Поне на пръв поглед, но…
— Имаш ли кантар? Сигурен съм, че имаш. Нека да проверим.
Доктор Боб остана загледан в него за момент, като се питаше дали истинският проблем на Скот не е в сивото вещество зад челото му. От опит знаеше, че маниакалните притеснения за теглото са характерни повече за жените, но се случваше и при мъже.
— Добре, да проверим. Ела.
Боб го заведе в кабинет, пълен с етажерки за книги. На едната стена имаше поставена в рамка анатомична схема, на другата — няколко дипломи. Скот се загледа в преспапието между компютъра и принтера на Елис. Боб проследи погледа му и се засмя. Взе черепа от бюрото и го подхвърли на Скот.
— Пластмасов е, не е истински, затова не се притеснявай, ако го изпуснеш. Подарък от големия ми внук. Той е на тринайсет, което явно е възрастта на безвкусните подаръци. Хайде, стъпи тук и да видим какво ще покаже.
В ъгъла имаше старомоден кантар с двете тежести, голяма и малка, местещи се по стоманената скала, докато се уравновеси теглото. Елис потупа инструмента с ръка.
— Единствените неща, които взех, след като затворих кабинета си в центъра, бяха анатомичната схема на стената и това. Марката е „Сека“, най-добрите медицински кантари, правени някога. Жена ми ми го подари преди много години и повярвай, нея никой никога не е обвинил в липса на вкус. Или че е стисната.
— Точно ли мери?
— Само ще кажа, че ако сложа на него десеткилограмов чувал с брашно и покаже девет килограма и половина, ще се върна в „Ханафордс“ и ще си поискам парите обратно. Само си свали обувките, ако искаш да измерим истинското тегло. И защо взе якето?
— Ще видиш. — Скот не само че не си свали обувките, ами и си облече якето, при което от джобовете му пак се чу звън. Сега, не просто облечен, ами облечен за навън, и то за ден, много по-студен от днешния, той се качи на кантара. — Хайде, действай.