За да отчете обувките и якето, Боб нагласи тежестите на сто и дванайсет килограма и започна да ги мести обратно по скалата, към по-ниско тегло. Стрелката остана закована в най-долно положение при сто и десет, сто и пет, сто, което за доктор Боб изглеждаше невъзможно. Даже без якето и обувките Скот Кери просто изглеждаше по-тежък от това. Боб можеше да е сбъркал в преценката си с два-три килограма, но бе претеглил твърде много пълни мъже и жени, за да допусне такова голямо отклонение.
Скалата застана в хоризонтално положение при деветдесет и пет килограма.
— Проклет да съм — измърмори доктор Боб. — Това нещо трябва да се калибрира.
— Не мисля — каза Скот. Слезе от кантара и бръкна в джобовете на якето. От всеки от тях извади шепа четвъртдоларови монети. — Събирам ги в едно антикварно цукало от години. Когато Нора ме напусна, беше почти пълно. Имам сигурно по пет килограма метал във всеки джоб, може би и повече.
Елис не каза нищо. Беше зашеметен.
— Сега разбираш ли защо не искам да отида при доктор Адамс?
Скот пусна монетите обратно в джобовете на якето и те издрънчаха весело.
Елис се окопити.
— Чакай да изясним нещата — домашният ти кантар показва същото тегло?
— До килограм. Моят вкъщи е „Озери“, може би не толкова добър, колкото това бебче, но съм го тествал и мери точно. Гледай сега. Обикновено си пускам някаква по-жива музика, когато се събличам, но понеже с теб сме се преобличали заедно в съблекалнята, ще мина и без нея.
Скот свали якето и го закачи на облегалката на един стол. После, като се подпираше за баланс с едната, а след това и с другата ръка на бюрото на доктор Боб, събу обувките. Съблече ризата. Разкопча колана, смъкна дънките и остана по боксерки, тениска и чорапи.
— Мога да сваля и тях, но мисля, че махнах достатъчно тегло, за да стане ясно какво имам предвид. Защото това е нещото, което ме плаши. Тази работа с дрехите. Затова исках да говоря с приятел, който може да пази тайна, а не с личния лекар. — Посочи дрехите и обувките на пода, после якето с увисналите джобове. — Колко мислиш, че тежи всичко това?
— С монетите ли? Най-малко шест килограма. Може би осем. Искаш ли да ги претеглим?
— Не — отговори Скот.
Пак се качи на кантара. Нямаше нужда да местят тежестите. Стрелката се закрепи точно на деветдесет и пет килограма.
2
Скот се облече и двамата се върнаха в хола. Доктор Боб наля по глътка „Уудфорд Ризърв“ и въпреки че беше едва десет сутринта, Скот не отказа. Изпи своето на един дъх и уискито запали приятна топлина в стомаха му. Елис отпи две деликатни малки глътки, сякаш проверяваше качеството, после изгълта останалото на един дъх.
— Това е невъзможно, знаеш ли? — каза, като постави празната чаша на масичката.
Скот кимна:
— Още една причина да не отида при доктор Адамс.
— Защото ще влезеш в системата. Въпрос на документация. И да, той ще настоява да си направиш изследвания, за да се разбере какво точно се случва с теб.
Въпреки че не го каза, Скот си помисли, че „настоявам“ може би звучи твърде меко. В кабинета на доктор Адамс първата фраза, която му хрумваше, беше „задържане под стража“. Затова реши да си държи устата затворена и да говори първо с приятеля си пенсиониран лекар.
— Изглеждаш като човек, който тежи сто и десет килограма — каза Елис. — Така ли се чувстваш?
— Не точно. Чувствах се малко… ммм… дундест, когато тежах сто и десет. Май няма такава дума, но това е най-точното определение, за което се сещам.
— Аз мисля, че е хубава дума — каза Елис, — независимо дали я има в речника или не.
— Не бях просто човек с наднормено тегло, макар да знаех, че съм. Това и възрастта, и…
— Разводът? — попита Елис внимателно с най-мекия си професионален тон.
Скот въздъхна.
— Да, това също. То помрачи живота ми. Положението вече е по-добре, аз се съвзех, но болката не е преминала. Не мога да си кривя душата за това. Физически обаче се чувствах отлично, още тренирах по малко три пъти седмично, нито веднъж не се задъхвах преди третия сет, но просто… нали разбираш, дундест. Сега не се чувствам така, поне не толкова много.
— Повече енергия.
Скот се замисли, после поклати глава:
— Не точно. По-скоро енергията, която имам, отива по-далеч.
— И няма летаргия? Няма умора?
— Не.
— Няма загуба на апетит?
— Ям като вол.
— Още един въпрос, и ще ме извиниш, но трябва да попитам.
— Питай, каквото искаш.
— Това не е някаква шега, нали? Да се позабавляваш със стария пенсиониран доктор.