Хапнаха вкусна вегетарианска яхния (Миси), картофи огретен със сирене (Майра) и недодялан, но вкусен кекс, само леко прегорял отдолу (доктор Боб). Виното беше добро, но разговорите и смехът бяха още по-приятни. Скот се опияняваше от тях.
Когато свършиха, той каза:
— Време е да ви призная нещо. Лъгах ви досега. Процесът вървеше малко по-бързо, отколкото ви казвах.
— Скот, не! — проплака Миси.
Доктор Боб кимна; не изглеждаше изненадан:
— Колко по-бързо?
— С килограм и половина на ден, а не половин-един.
— И колко тежиш сега?
— Не знам. Отдавна не съм се теглил. Хайде да видим.
Скот се опита да се изправи. Бедрото му се удари в масата и той политна напред и събори две винени чаши, преди да се спре с ръце. Дирдри грабна една салфетка и я хвърли върху разлятото вино.
— Съжалявам, извинявайте — каза Скот. — Вече не си знам силата.
Той се обърна предпазливо, сякаш имаше кънки на краката, и се отправи към задната част на къщата. Колкото и внимателно да ходеше, крачките му преминаваха в скокове. Теглото, което все още му оставаше, искаше да го задържи на земята, но мускулите му настояваха да се издигне над нея. Изгуби равновесие и се наложи да се хване за една от наскоро монтираните скоби, за да не полети с главата напред в коридора.
— О, Боже! — възкликна Дирдри. — Сигурно е, сякаш тепърва се учиш да ходиш.
„Да бяхте видели последния път, когато се опитах да си проверя пощенската кутия — помисли си Скот. — Това беше истинско учене.“
Поне никой не повдигна отново темата за болницата. Но това също не го изненада. Един поглед на начина, по който се движеше — тромаво, нелепо и същевременно странно грациозно, бе достатъчен, за да разсее идеята, че медицината може да му помогне някак. Сега това беше само негов личен проблем. Те го разбираха. И това го радваше.
Всички се събраха в банята, за да видят как Скот стъпва на кантара.
— Исусе — прошепна Миси. — О, Скот!
Дисплеят показа 13,5 килограма.
28
Скот се върна в трапезарията и другите го последваха. Той стъпваше внимателно като човек, който пресича река по стърчащи над водата камъни, но пак се блъсна в масата. Миси инстинктивно протегна ръка, за да го задържи, но той ѝ махна да не го прави, преди да го е докоснала.
Седнаха и Скот каза:
— Добре съм. Даже доста добре. Честно.
Майра беше пребледняла.
— Как може да си добре? — възкликна.
— Не знам. Просто съм. Но това е нашата прощална вечеря. Повече няма да се видим, приятели. Освен с Дирдри. Имам нужда някой да ми помогне накрая. Ще го направиш ли?
— Да, разбира се — отговори тя без колебание и прегърна с една ръка съпругата си, която заплака.
— Искам само да кажа… — Скот спря и се прокашля. — Искам да кажа, че ми се иска да имах повече време. Вие бяхте добри приятели.
— Не са ми правили по-искрен комплимент — каза доктор Боб, като бършеше очите си с кърпичка.
— Не е честно! — възкликна Миси. — Не е честно, по дяволите!
— Не — съгласи се Скот, — не е. Но не оставям сирачета след себе си, бившата ми жена е щастлива там, където е, и това, което се случва, е по-добре, отколкото да имам рак или алцхаймер, или да изгоря жив при пожар в болницата. Предполагам, че щях да вляза в историята, ако някой беше разгласил случая ми.
— Но ние не сме го направили — изтъкна доктор Боб.
— Не — потвърди Дирдри. — Не сме. Кажи какво искаш да направя, Скот.
Той ѝ каза всичко. Само премълча за онова, което бе скрил в хартиен пакет в дрешника в коридора. Всички слушаха мълчаливо и никой не изрече нито дума на несъгласие.
Когато той свърши, Майра попита много плахо:
— Какво е чувството, Скот? Ти как се чувстваш?
Скот си спомни как се чувстваше, когато тичаше надолу от Хънтърс Хил, след като получи прилив на сили и целият свят му се разкри с великолепието от обикновените неща — оловносивото, надвиснало небе, знаменцата, развяващи се на сградите в центъра, всяко прекрасно камъче и фас, и кутия от бира, изхвърлени на улицата. Как тялото му работеше на максимална мощност, с всяка клетка, заредена с кислород.
— Извисен — отговори накрая.
Погледна Дирдри Маккъм, видя грейналите ѝ очи и разбра, че се е досетила защо е избрал точно нея.
29
Майра успя да подмами Бил в кутията за пренасяне на домашни любимци. Доктор Боб го прибра в джипа си „Тойота — Фор Рънър“. После четиримата се събраха на верандата. Дъхът им образуваше облачета в студения нощен въздух. Скот остана на вратата, като се държеше за една скоба.