Щеше да го вземе със себе си там, където отидеше.
31
Сутринта на следващата неделя Скот се насочи по коридора към банята на първия етаж със стъпки, които не бяха изобщо стъпки. Всяка от тях бе едно продължително възнасяне до тавана, където той се отбутваше с пръсти, за да се спусне отново. Отоплителната система се включи и лекото течение от отдушника го издуха леко настрани. Той се изви и се хвана за една скоба, за да мине покрай течението.
В банята се задържа във въздуха над кантара и най-сетне успя да стъпи. Отначало си помисли, че дисплеят няма да покаже никакво тегло. Но после, най-накрая, той изплю число: 0,9. Горе-долу колкото очакваше.
Вечерта се обади на Дирдри. Беше кратък:
— Имам нужда от теб. Можеш ли да дойдеш?
— Да.
Тя не каза нищо друго, но това бе достатъчно.
32
Вратата на къщата бе затворена, но отключена. Дирдри влезе, без да я отваря изцяло заради течението. Запали лампата в коридора, за да разсее сенките, после влезе в хола. Скот беше в инвалидната количка. Бе успял да се намести частично в превръзката, закрепена за облегалката, но тялото му висеше във въздуха над седалката, без да се опира в нея, и едната му ръка стърчеше безпомощно настрани. Лицето му блестеше от пот и предната част на ризата му беше тъмна от нея.
— За малко да изпусна момента — каза той. — Беше задъхан. — Трябваше да доплувам до количката. Бруст, ако щеш вярвай.
Дирдри му вярваше. Тя се приближи, застана пред количката и го погледна учудено.
— От колко време седиш така?
— От известно време. Исках да изчакам да се стъмни. Сега тъмно ли е?
— Почти. — Тя коленичи. — О, Скот. Това е толкова лошо.
Той поклати бавно глава, сякаш се намираше под вода:
— Разбираш, че не е съвсем така.
Тя мислеше, че разбира. Надяваше се, че разбира.
Скот се помъчи да овладее своята носеща се във въздуха ръка и най-накрая успя да я пъхне в съответната дупка на жилетката.
— Можеш ли да закопчаеш катарамите на коланите през гърдите и кръста ми, без да ме докосваш?
— Ще опитам — каза тя, но на два пъти кокалчетата на пръстите ѝ го докоснаха, докато стоеше на колене пред инвалидната количка (веднъж страната и веднъж рамото).
И двата пъти тя усети, че тялото ѝ се издига и после пак се спуска. Стомахът ѝ се преобръщаше при всеки контакт — чувство, което, спомни си, баща ѝ наричаше „опс-миличко“ всеки път, когато минеше с колата през голяма бабуна. Или, да — Миси имаше право — както, когато се возиш на увеселително влакче и то достигне най-високата точка и увисне там за миг, преди да се спусне стремително.
Най-сетне успя.
— Сега какво?
— След малко ще пробваме нощния въздух. Но първо отиди в дрешника, онзи при главния вход, където държа обувките си. Има хартиена торбичка и въже. Мисля, че можеш да избуташ количката, но ако не можеш, ще трябва да я вържеш с въжето и да я издърпаш.
— И си сигурен в това?
Той кимна и се усмихна:
— Мислиш ли, че искам да прекарам остатъка от живота си вързан с това нещо? Или да трябва някой да се качва на стълба, за да ме храни?
— От това може да стане много забавно видео за „Ютюб“.
— Никой няма да повярва, че е истинско.
Тя намери въжето и кафявия плик и ги донесе в хола. Скот протегна ръце.
— Хайде, моето момиче, да видим колко те бива. Хвърли ми плика от там.
Тя го направи и беше добро хвърляне. Пликът описа дъга във въздуха към протегнатите му ръце… и спря на по-малко от сантиметър над дланите му… после бавно се спусна в тях. Сетне пликът сякаш натежа и Дирдри си спомни какво бе обяснил по-рано: че нещата са тежки за него. Дали това беше парадокс? Каквото и да беше, от това я заболяваше глава, пък и сега нямаше време да мисли за тези неща. Той бръкна в плика и извади предмет с квадратна форма, увит в дебела хартия, украсена със звезди. Отдолу се подаваше плосък червен език с дължина около петнайсет сантиметра.
— Това се казва „Небесна светлина“. За сто и петдесет долара от пиротехническия завод в Оксфорд. Купих го онлайн. Надявам се, че ще свърши работа.
— Как ще го запалиш? Как ще успееш, когато… когато ти…
— Не знам дали ще мога, но имам увереност. Има самозапалващ се фитил.
— Скот, трябва ли да правя това?
— Да — каза той.
— Наистина ли искаш да си отидеш?
— Да — каза той. — Време е.
— Навън е студено, а ти си целият в пот.
— Няма значение.
За нея обаче имаше. Тя се качи в спалнята му и дръпна завивката от леглото, в което беше спано — в някакъв момент поне — но нямаше отпечатък от тялото му върху матрака или от главата му на възглавницата.