— Приличам ли си?
Лицата на слугите наоколо пламнаха. Този, който носеше креслото на кралицата, се наведе над него и захапа ръба на дървената облегалка. Сират обаче не виждаше нищо смешно — напротив, най-жалкото беше, че шишкавият и разплут крал наистина приличаше невъобразимо на красавеца от картината. Беше ужасно да гледаш сравнението между това какво би могъл да бъде кралят, и това какво беше.
— Какво ще кажеш, художнико?
— Не подхожда на майстора да дава оценка на творбата си, Ваше величество — поклони се Хамонд. Насред поклона обаче лицето му се изкриви и той се закашля отново.
— Същият сте, ваше величество. Като две капки вода — изсъска кралицата.
— Моята любима съпруга ми се подиграва, естествено — продължи кралят. — Тя не вярва, че наистина си приличам. Толкова зле ли си ме нарисувал, а, майсторе?
— Наистина сте същият, Ваше величество — отвърна художникът. — Може би сте мъничко по-млад на картината, но със сигурност сте били наистина такъв. И ако се наложи, отново ще бъдете.
— Смееш да ми се подиграваш, а? — възкликна кралят. С няколко бързи крачки той прекоси стаята, хвана Хамонд за брадата и го погледна право в очите.
Сират неволно отстъпи назад. Хванаха те, мили учителю. Опита се да си върнеш за боя, и те хванаха.
— Не ви се подигравам, Ваше величество — отговори спокойно старецът. — Наистина мисля така. Иначе би се усетило в картината.
— А мен пак ме няма! — обади се херцог Бако иззад гърба на слугите.
Лицето на краля се наля с кръв по познатия на Сират начин.
— Марк, бягай и довлечи от мазето онази, ръждивата машина с назъбените плочи. Искам да си поговорим малко с милия ми брат.
— Ъ… аз… аз само се пошегувах… съжалявам, ваше величество, не исках да кажа това… просто така, не искам…
— Наистина ли? Добре. Марк, остави. Но заповядвам да ме подсетиш за машината следващия път когато брат ми заговори за картини. Свободен си, Алберт.
Херцогът изчезна по коридора с такава бързина, сякаш го гонеше цялата кралска армия.
— А сега да продължим с майстора — обърна се отново към Хамонд кралят. — Значи ти наистина мислиш, че съм точно такъв, какъвто си ме изрисувал?
— Да, ваше величество. Наистина мисля така — Хамонд го погледна право в очите.
Кралят се ухили доволно.
— А твоят млад ученик? И той ли също мисли искрено, че си приличам?
— Той е в замъка само от три години, и не ви познава достатъчно добре, за да може да разбере приликата, Ваше величество.
Сират трепереше от страх и за себе си, и за учителя си. Но кралят като че ли се развесели от отговора.
— Закачвай тогава картината, и внимавай! Ако скъсаш и тази, няма да доживееш вечерта.
Хамонд кимна с глава и взе рамката. Този път окачването мина без инциденти. Кралят огледа внимателно платното още няколко пъти и кимна доволно с глава.
— Харесва ми. Най-красивият от всички портрети е. Изглеждам по-добре и от Гарик Завоевателя. Искай сега нещо за отплата.
Хамонд се поклони.
— Коленопреклонно ви благодаря, Ваше величество, но в момента не ми идва нищо наум. Може ли да го поискам някой друг път?
— Добре — махна с ръка кралят и излезе от залата. Свитата хукна след него.
Сират изгаряше от срам и унижение. Ако кралят се беше опитал да смачка него, той щеше да се противопостави, да го иронизира някак, дори прикрито, дори ако това му струва нов побой. Учителят му се беше уплашил. Беше се огънал, беше се пречупил, беше се предал.
Двамата мълчаливо изкачиха стълбите към ателието си. Сират измъкна изпод парцалите хаван и чукало и се зае да стрива зелен пигмент. Търкаше с такова ожесточение, сякаш вътре в хавана беше кралят. Или Хамонд.
Скоро пигментът стана на фин прах. Момчето го изсипа в мацнатата със зелено кратунка и загреба нова порция. Едва тогава забеляза пълната тишина в ателието. Вдигна глава — старецът седеше на одърчето със скръстени ръце и поглед, отправен някъде в пустотата.
Нещо у Сират се преобърна. Той стисна зъби, за да преглътне сълзите. След малко запита:
— Учителю, какво ще рисуваме днес?
— Не зная, момчето ми — отвърна тихо старият художник. — Рисува ли ти се нещо? Опитай например техниката от портрета на Росъл и Алина — картината като врата към стая. Отсега нататък ти ще си придворният художник, и ще трябва да умееш всичко и сам.
— А ти, учителю? Няма ли…
— Не, Сират. Вече няма да рисувам. Това беше последната ми картина.
Преди Сират да успее да отговори нещо, на вратичката се почука. Без да чакат отговор, в ателието влязоха принцесата и дойката й.
— Нейно височество иска да поговори с вас. Да попита дали може да се научи да рисува.