Марша го докосна и сякаш едва сега разумът му се върна.
— Трябва да решим какво да правим — произнесе тя нежно.
Той стана от стола, внезапно окуражен.
— Аз единствен съм отговорен. Ти си напълно права за Ви Джей. Нямаше да е такъв, какъвто е сега, ако не бях аз с моите научни фантазии. — Той погледна уморено жена си. — Първото, което трябва да направим, е да излезем оттук.
Марша го погледна замислено.
— Мислиш ли, че Ви Джей ще ни остави да се измъкнем оттук? Бъди разумен. Спомняш ли си как се е справял с неприятностите си преди? Дейвид, Джанис, онзи нещастен учител, двете деца, а сега — заядливите му родители.
— Допускаш ли, че се кани да ни държи тук до безкрайност? — попита Виктор.
— Нямам и най-отдалечена идея какви са намеренията му. Просто не смятам, че ще е лесно да излезем оттук. Сигурно изпитва нещо към нас. Иначе не би си дал труда да ни обяснява и не би се интересувал от мненията и плановете ни. Със сигурност не възнамерява да ни остави тук, докато е убеден, че няма да представляваме проблем за него.
Известно време останаха мълчаливи. След това Марша продължи:
— Може би е възможно да сключим някаква сделка с него. Да го убедим да пусне единия от нас, докато другият стои тук.
— Като заложник?
Марша кимна.
— Ако се съгласи, мисля, че ще е добре ти да излезеш — каза Виктор.
— Не — поклати глава тя. — Ако се стигне до това, ти излизаш. Трябва да разбереш как можеш да го спреш.
— Сигурен съм, че ти трябва да излезеш. Аз мога да се справя с Ви Джей по-добре, отколкото ти в този момент.
— Струва ми се, че никой не може да се справи с него — усмихна се горчиво Марша. — Той живее в свой собствен свят, в който няма забрани, няма съвест. Но аз съм убедена, че няма да ми причини нищо лошо, поне не и докато е сигурен, че нямам намерение да му създавам неприятности. Наистина мисля, че на теб вярва повече, отколкото на мен. В този смисъл ти можеш да се договориш с него по-добре, отколкото аз. Ви Джей се стреми непрекъснато към твоето одобрение. Иска да се гордееш с него. Както всяко друго дете.
— Но какво да направя? — каза Виктор, крачейки напред-назад. — Не съм сигурен, че полицията би помогнала кой знае колко. Предполагам, че най-уязвимото му място е въвличането в наркобизнеса.
Марша само кимна. От очите и се стичаха сълзи. Не можеше да повярва, че това им се случва. Беше и трудно да мисли за Ви Джей по друг начин, освен като за малкото си момче. Но нямаше съмнение: генната манипулация бе направила от него чудовище.
— Можем ли да го изпратим в психиатрична болница? — попита Виктор.
— Трудно ще е, без да показва психотично поведение, което както знаеш, той не демонстрира или без да е обвинен в убийство поради невменяемост. Съмнявам се дори че може да бъде привлечен под отговорност. Убедена съм, че не е оставил никакви улики, особено при такова хай-тек престъпление. Той има личностно разстройство, но не е луд. Трябва да измислим нещо по добро от това. Само че не знам какво да бъде.
— Ще измисля нещо — увери я Виктор. Той прокара пръсти през косата си, пое си дълбоко дъх и се опита да отвори вратата. Беше заключена. Почука с юмрук няколко пъти.
След малко ключалката щракна и на прага застана Ви Джей с няколко южноамериканци зад гърба си.
— Готов съм да разговаряме — каза Виктор.
Ви Джей премести поглед от него към Марша. Тя се опита да избегне студените му очи.
— Сам — добави Виктор.
Ви Джей кимна и му направи място да излезе. Виктор тръгна право към главната лаборатория, когато чу ключът да се превърта отново в ключалката. Беше ясно, че той и Марша наистина бяха затворници, държани от собствения си син.
— Тя наистина е разстроена — каза Виктор. — Да убиеш Дейвид… Това е непростимо.
— Нямах никакъв избор.
— Една майка трудно свиква с такова нещо — продължи Виктор, но Ви Джей дори не мигна.
— Знаех си, че не трябва да и казваме за лабораторията — изсумтя той. — Тя няма същото уважение към науката, както ние.
— Сигурно си прав за това. Беше ужасена от изкуствените утроби. Аз бях очарован. Наясно съм какво научно постижение са. Въздействието, което ще окажат върху научната общност ще е поразително. А и търговският им потенциал е огромен.
— Разчитам печалбата да ми осигури възможност да ликвидирам кокаиновата връзка — каза Ви Джей.
— Идеята е добра. Но си изложил на сериозен риск работата си, свързвайки се с наркобизнеса.
— От известно време го обмислям. Разполагам с няколко резервни плана в случай на беда.
— Сигурен съм, че имаш.
Ви Джей погледна баща си изпитателно.
— Мисля, че е по-добре да ми кажеш какви са намеренията ти относно лабораторията и работата ми.
— Първата ми задача е да се споразумея с Марша — каза Виктор. — Но мисля, че ще склони, щом веднъж шокът отмине.
— Как смяташ да се споразумееш с нея?
— Ще я убедя във важността на работата ти. Ще се чувства различно, след като разбере, че ти си направил повече от всеки друг в историята на биологията, и при това си само на десет години.
Ви Джей се наду от гордост. Марша беше права: като всяко друго дете и той търсеше одобрението на баща си. Само ако наистина беше като всяко друго дете, помисли си Виктор със съжаление. Но никога няма да е, благодарение на мен. Той продължи:
— Искам да видя колкото е възможно по-скоро списъка на протеиновите фактори на растежа, които участват в изкуствената утроба.
— Те са над петстотин — каза Ви Джей. — Ще ти дам едно принтирано копие, но разбира се, не е предназначено за публикация.
— Разбирам — кимна Виктор. Той погледна сина си и се усмихна. — Добре, връщам се да работя, а съм сигурен, че и Марша я чакат пациенти. Мисля, че е време да тръгваме. Ще се видим вкъщи.
Ви Джей поклати глава.
— Според мен е още твърде рано да тръгваш. Бях планирал да останеш тук още няколко дни. Има телефон и можеш да си вършиш работата по телефона. Мама пък може да насрочи нови часове за пациентите си. Тук ще се чувствате достатъчно удобно.
Виктор се засмя глухо на това предположение.
— Шегуваш се, разбира се. Не можем да останем. Майка ти може и да насрочи нови часове за сеанси, но „Каймера“ не може да чака. Имам страшно много работа. Освен това всички знаят, че съм тук някъде. Рано или късно ще започнат да ме търсят.
Личеше, че Ви Джей обмисля ситуацията.
— Добре — каза той накрая. — Но мама трябва да остане. Виктор бе впечатлен от това колко точно бе предвидила Марша всичко.
— Ще съм с нея през цялото време — каза Виктор, опитвайки се да измъкне и двамата.
— Или единия, или другия. — Ви Джей беше категоричен. — Няма място за дискусии.
— Добре, щом настояваш — кимна Виктор. — Ще кажа на Марша. Връщам се веднага.
Той тръгна към жилищните помещения. Един от охранителите го придружи и отключи вратата. Виктор влезе и прошепна на Марша:
— Съгласи се да пусне единия от нас. Сигурна ли си, че не искаш ти да излезеш?
Тя завъртя глава.
— Моля те, свържи се с Джийн и и кажи, че няма да съм на работа известно време. Да отпраща спешните случаи към д-р Медокс.
Виктор кимна. Целуна я по бузата, благодарен, че този път тя не се дръпна. В главната лаборатория Ви Джей даваше инструкции на двама от гардовете.
— Това е Хорхе — каза той, представяйки Виктор на един усмихнат южноамериканец. Беше същият, който по-рано се бе опитал да го намушка с нож. Както изглежда, не питаеше неприязън към него, защото заедно с усмивката той подаде на Виктор ръка. — На Хорхе се пада честта да ти прави компания — каза Ви Джей.
— Нямам нужда от бавачка — едва успя да потисне гнева си Виктор.
Като се усмихваше безмилостно, Ви Джей каза:
— Мисля, че не разбираш. Нямаш избор. Хорхе ще е с теб, за да ти напомня да не се изкушаваш да говориш с никого, който може да ми навлече неприятности. Той ще ти напомня още, че Марша е тук с приятелите му. — Ви Джей остави заплахата неизречена.
— Но аз нямам нужда някой да ме пази. И как да му обяснявам? Наистина, Ви Джей, не очаквах това от теб.
— Абсолютно сигурен съм, че ще намериш начин да му обясниш — изгледа го момчето. — Така ще спим по спокойно. И нека те предупредя: неприятностите с полицията или други власти ще създадат само проблеми и ще забавят програмата, но няма да я спрат. Не ме разочаровай, татко. Заедно с теб ще революционизираме биотехнологичната индустрия.
Виктор преглътна с усилие. Устата му беше пресъхнала.